Трудно е да стреляш точно и да бягаш заднешком в същото време. Първият ми изстрел излетя някъде в пространството, но вторият бе по-точен. Мъжът отпред забави крачка да се прицели по-добре. Хелипортерът ревеше. Погледнах нагоре към него — кръжеше близо до покрива. Окланд почти го беше достигнал.
Вторият полицай също стреляше. Движенията му бяха позабавени от тези на водача му, но не изглеждаше, че ще заспи. Или е бил далече от бомбата, когато е избухнала, или бе страшно мотивирано и уверено копеле. Той стреля отново. Без малко да ми отнесе главата. Не ми се беше случвало преди. Когато наближих хелипортера, Окланд вече се бе качил.
Хелипортерите по принцип са роторни, съставени от една отвесна част и перпендикулярно на нея хоризонтална. В двата края на хоризонталната част имаше по една седалка. Налагаше се да промуша крака в средата и да увисна на оста. Но преди това трябваше да се погрижа за първия полицай. Той ни беше доближил и стреляше в хелипортера, не в мен. Повредеше ли го, бяхме изгубени.
Не обичам да го правя, но понякога се налага. Улучих го точно в гърдите.
Разполових го през белите дробове и той падна назад. Видях лицето му — бледо и ужасено. Не бях изненадан. Това бе единственият му гръден кош. Нещата се променяха за него от този момент нататък.
Скочих в хелипортера. Шелби го извъртя шеметно във въздуха. Един куршум изсвири под нас.
— Пълен напред, Шелби — поех си дъх аз.
— Абсолютно — отвърна тя.
Летенето до Цветния, жуженето на свобода в ранното утринно слънце, високо над Кварталите и далеч от Стабилния, остава в спомените ми завинаги като една от най-хубавите случки в живота ми.
Първите сто метра бяха някак напрегнати. Шелби увеличи скоростта докрай. Окланд залитна от ускорението и щеше да падне, ако не бях го хванал. Аз самият здраво се държах за оста. Последните прелитащи куршуми на полицаите добавиха нюанс към преживяването ми. Но скоро бяхме извън техния обсег. Когато се обърнахме и видяхме полицая да седи апатично на покрива и да изважда книга, разбрахме, че сме вън от опасност. Шелби бе взела участие в спасяване, с което много мои приятели професионалисти биха се гордели. С Окланд бяхме избегнали смъртта, бяхме първите от петдесет години насам, които бяха влезли в Стабилния и излизаха, без да ги хванат. Дали крещяхме от радост възгласи като „Йо!“ и „Всичко е наред“? Мисля, че да.
Накарах Шелби да прелети около Центъра вместо над него, да не би АИЦ автоматично да засекат внедрения в Окланд търсач. Минахме над Кралския, отдолу се виждаха мътни води и бляскав метал. Държах Окланд под око да не падне. Действащият бе толкова впечатлен, че все още е жив, че бе забравил уплахата си. Гледаше блажено надолу. През целия си живот той бе ходил два пъти до Нацисткия, един път до Стабилния през Червения и никъде другаде. Толкова зает е бил да Прави Неща, че всъщност нищо не беше направил.
Чувствах се като щастлив родител, видял детето си да се радва на нещо специално. Обърнах се и погледнах Шелби, безупречна в модерните си джинси, в модерната си бяла блуза, в модерния си червен пуловер и с модерните си перли. Тя също гледаше Окланд. Усмихнахме се един на друг. Прегърнах я импулсивно и й благодарих по най-добрия начин — с целувка.
Летяхме над Фнаф. Обясних на Окланд защо хората долу непрестанно скачат нависоко, колкото могат и после отново падат. След Фнаф минахме над ъгъла на Квартала Шунт. После навлязохме в Цветния. Шелби намали скоростта, започнахме да се приземяваме към моя блок. Окланд зяпна. Ясно ми бе защо. Цветния изглежда особен отгоре. Отвисоко човек вижда, че Координатните Компютри по Уличен Цвят не хармонизират само на хората по улицата. Целият Квартал бе една синхронна структура, която непрестанно променяше окраската си. Защо ли, когато по принцип никой не минаваше отгоре да оцени тази красота? Може би просто защото компютрите го умеят.
Цялото пътуване отне половин час. Шелби внимателно приземи хелипортера отгоре на сградата, в която живеех. Изчакахме роторите да спрат и слязохме.
— Шелби? — взех ръцете й в моите. — Задължен съм ти.
— Да — усмихна се внимателно Окланд. — Благодарим ти много.
— Благодаря и на Старк — Тя се усмихна на Окланд. — Той ме научи.
Поканих я да влезе, но тя поклати със съжаление глава.
— С голямо удоволствие, но трябва да пазарувам. Дори вече закъснявам. Но, внимавай — тя ме бутна в гърдите с пръст, — смятам, че заслужавам нещо по-специално.