— Идилия? — извика Зенда. — Идилия е част от това? Не, не, не.
Опитах се да успокоя Зенда, но не се справих добре — аз самият не бях на себе си. Бил съм в доста Квартали, пътувал съм. Но Идилия е специално място поради много причини. Не прилича на никое друго. Стар Квартал, където хората идват и си отиват мирно и тихо. Не ги е грижа за никого, не спорят с никого. Единственото, което искат, е да ги оставят на мира и да бъдат учтиви и възпитани един към друг. Знам, че звучи странно, но е така.
— Все още не — отговори бързо Окланд. — Засега Центъра е използвал само Стабилния и Шан. Но Дилигенц II ще се нуждае от повече донори, а Идилия е пред фалит. Никога не съм бил там. Чувал съм, че било много хубаво, но…
— Много хубаво? — извика Зенда. — Там е домът ми. Там съм израснала. Така е, кажи му, Старк…
— Идилия не е в състояние да се издържа повече — заключи Окланд. — Центъра заплашва, че ще си поиска заема за оборудването, внесено от Нацисткия. Идилия ще се разори, ако това стане. Нямат избор.
Зенда не можеше да си намери място. Изчаках. Знаех какво ще последва. Подозирах го от известно време. Всъщност, откакто бях разбрал, че няма никаква банда, предчувствах, че нещо подобно затъмнява хоризонта ми. Аз не търся работа. Тя сама ме открива. Ето защо животът ми е толкова живописен, богат на заредени с мъка събития. Зенда се обърна към мен. Знаех, че ще го направи.
— Разбира се, че имат. — Сега имат.
Погледнах я и се усмихнах. Както ви казах, понякога се налага да избирам, понякога — не. Странното е, че да се бориш за правдата не винаги носи усещане за избор. По принцип избираме лошите неща в живота, добрите идват сами и ни повличат. Странното е, че добротата никога не се изтърква.
— Ще се постарая.
Тя засия красиво и докосна ръката ми.
— Ще направя всичко, което мога — каза тя. — Кажи ми какво да направя и ще го направя.
Окланд ни погледна безизразно.
— За какво говорите?
— Ще спрем това.
Действащия поклати безнадеждно глава.
— Не можете. Те са силни и няма да спрат. Не знаете с кого си имате работа.
— Нито пък те — ожесточи се Зенда и кимна към мен. Това погали самочувствието ми. Постарах се да изглеждам достойно за оказаното доверие, но силата ми не е в мимиката, а и не очаквах да го впечатля, все още не. Окланд ни гледа мрачно известно време, после поклати глава.
След малко Действащия се отпусна от топлината и сигурността на апартамента и заспа на канапето. Ние със Зенда тихичко се измъкнахме в кухнята да не му пречим. Поръчах пица по видеофона. Телефонистката се стъписа от количеството, което поръчах, но накрая успях да я убедя, че говоря сериозно.
— Какво ще стане сега, Старк? — попита ме тихичко Зенда като свърших.
— Трябва да се върнеш в Центъра — казах аз — и да вземеш буболечката със себе си.
Тя помръкна, но не възрази. В подобни случаи винаги се вслушва в думите ми. Е, почти винаги.
— Трябва да я върнеш на мястото, откъдето си я взела и да се надяваш, че никой не е проверявал междувременно.
— Ами ако са проверили?
— Бъди хитра. Кажи, че си го намерила и си го проверила.
— Какво? Разумно ли е?
— Каквото и друго да кажеш, няма да е убедително. Само не казвай, че си ме виждала, нито дори, че си ме чувала. Това е първото нещо, заради което те шпионират. Департаментът по Сигурността трябва да може да ти каже дали някой е влизал в офиса ти. Ако е влизал някой като Дарв, върви право при г-н В и докладвай за буболечката. Запомни: ти не знаеш нищо, не си виждала нито мен, нито Окланд. Това е най-уместното нещо, което можеш да направиш. Той ще се престори, че нищо не знае за това, ще се извини и следващия път ще бъдат по-внимателни.
— Добре. И какво ще правя после?
— Ще се стегнеш, ще си вършиш работата и ще се преструваш, че нямаш вести от мен. Ще се свържа с теб веднага щом мога.
— Къде ще ходиш?
Погледнах я дълго и мълчаливо. Тя ме разбра. Кимнах.
— Чудя се — започна… — Има Нещо Друго все пак. Дали той го знае?
— Не мисля — отговорих й аз. — Той го смята само за лош сън. И няма причини да мисли по друг начин. Но виждаш го как изглежда. Трябва да разбера. Окланд няма да може да се справи сам.