Това бе експлозивна капсула, която действа като бомба, но е по-силно контролируема. Разрушава с токови вълни и може да бъде настроена за определен радиус. За щастие който и да бе поставил капсулата, явно бе сметнал, че разрушаването на стаята щеше да е достатъчно. Нямах нужда от Бъг Анели, за да разбера какво означава проблясващото жило. То предаваше обратно в базата, че бе изпълнило задачата си. Пренасяше звука по шоков път. Не можеш да се скриеш от всичко.
— По дяволите — изругах аз и се върнах във всекидневната. — Трябва да се махаме от тук, веднага.
— Защо?
— Всяка минута могат да ни дойдат на посещение.
В този момент ясно и точно разбрах какво ми бе прещракало в ума на покрива на Стабилния — обезпокояващата мисъл, която бях забравил. Разбрах какво ставаше.
Защурах се из стаята, грабнах някои неща. Зенда помогна на Окланд да се изправи. Втурнах се в спалнята, грабнах Спенгъл, избутах всички в коридора, където мигащите лампи сигнализираха за пожар.
— Добре — казах аз. — Зенда, трябва незабавно да се върнеш в Центъра. Вземи Спенгъл със себе си и бъди много, изключително внимателна.
— Какво става?
— Окланд беше прав — казах аз. Заведох ги до асансьора и го изстрелях надолу. — Тия момчета не се шегуват. Когато ти се обадих, тъкмо се опитвах да проникна в Стабилния. Точно тогава някой стреля по мен. Мислех, че е човек от бандата, отвлякла Окланд, но се оказа, че няма никаква банда. — Светлините от пода проблясваха. Накарах асансьора да побърза и подадох Спенгъл на Зенда.
— Но кой е бил тогава?
— Кой знаеше, че отивам там? Ти, Джи, Снед и Центъра. Г-н В, Дарв и всичките онези лунатици на тяхна страна. Вчера се опитаха да ме убият преди дори да съм се добрал до Окланд.
— Центъра не убива хора.
— Вече го прави.
Асансьорът скръцна и спря на партера, избутах двамата пред мен. Отне ми секунда да изпратя асансьора обратно до горния етаж. Затичахме се по улицата. След няколко преки се озовахме на Пурпурна 34, глуха улица, която водеше само към централната Бледоморава. Вече не бягахме. Вървяхме бързо към кръстовището като се придържахме до стената. След десетина ярда спрях.
— О’кей, тук се разделяме. Зенда, ти тръгни вдясно от Бледоморава. Гарата Оттенък Първи е след една пресечка и половина. Не се оглеждай и не ускорявай ход. А ти — наведох се и потърках нослето на Спенгъл — се грижи за нея.
Зенда се поколеба, а после се хвърли на врата ми и ме целуна по бузата.
— Успех — обърна се тя към Окланд. Погледна ме право в очите за миг и замина. Хванах Действащия за ръката и го поведох по алеята, която пресичаше 35-та.
— Не дойдохме ли оттук? — пое си дъх той.
— Йеа. Следователска Психология за Начинаещи.
Пресякохме пътя с наведени глави и без да бързаме. Тъкмо се бяхме качили на отсрещния тротоар и два кабриолета профучаха по улицата. Взеха завоя на две колелета. Издърпах Окланд към себе си. Сляхме се в сянката.
Колите изреваха и спряха пред блока. За миг. Един от пътниците бе изхвърлен на пътя. От всяка кола излезе по един мъж и се втурна към сградата. Носеха пистолети. На китката на единия от тях зърнах лилава искра като влизаха във фоайето. АИЦ.
— Извинете — тих, учтив глас ни накара да подскочим двайсет фута нагоре. Когато стъпихме отново на земята, огледах наоколо. Не видях никого.
— Извинявайте, че ви изплаших. — Осъзнах, че гласът е електронен и идва от стената. — Вече е седем часът — продължи уличният компютър. — И не мога да не ви обърна внимание, че само един от вас е облечен подобаващо, а именно — с черно сако.
Погледнах Окланд. Разбира се, той бе с единственото сако, което носеше със себе си. Погледна ме вяло. Дори не се опита да спори по въпроса за облеклото с невидимия компютър.
— Тъмносин е — прошепнах аз. — Не върши ли работа?
— Тъмносиньото и черното са съвсем различни неща. Черното не включва цвят, докато синьото, макар и смесено с черно, съдържа определена спектроскопия.
— Виж — казах аз, — живея отсреща. Има причини, поради които не искам да влизам там сега. Ще ти бъда благодарен, ако може да постоим тук няколко минути. После ще влезем. О’кей?
Последва мълчание.
— Обещавате ли?
— Да.