— Кой беше?
— Казваше се Спок Белрип. Познавал е Окланд от ученическите му години. Мъртъв беше. Затова дойдох тук.
— Мъртъв как? — повдигна рамене Снед. Както може би сте разбрали, смъртта сама по себе си не го впечатляваше особено.
— На парчета. Изтърбушен, разпльокан по стените. С дупка в тилната част на черепа.
— О, мамка му, не! — изправи се Джи. — Дявол да го вземе! Шибана работа?
Снед се сепна, погледна брат си за миг, после се обърна към мен.
— Какво става? — попита той.
Тук трябва да се върна малко назад. Предполагам, че може и да съм позакъснял.
С Джи се познавахме от дълго време. Той е бил в Страната на Звездите. Заведох го там, за да му помогна, извадих му бодил от лъвската лапа. За отплата той ми помогна в нещо много важно. Разбира ме по-добре от всеки друг, по-добре от Зенда дори. Той знае за бебетата, за Нещата, знае и за чудовищата. Винаги е било така.
Снед никога не е присъствал. Срещнах го едва след последния път, когато Джи беше в Страната на Звездите, но тъй като не бе част от главното действие, не му бяхме казали какво точно става. Само трима знаехме — Джи, Зенда и аз. Така че макар в общи линии да схващаше разказа ми, той не го разбираше до край. Не би могъл да разбере как представата за човек с дупка в черепа може да накара брат му, да накара Джи да се щура безпомощно из стаята, сипещ проклятия.
Както казах, Страната на Звездите е такава, каквато ти си я направиш, а Джи бе израснал в най-черната дупка на квартала Обърни Се. Джи се беше превърнал в кораво копеле, изключително опасен мъж, главатар на банда, от чийто поглед лайната на другите главатари замръзваха. Но като всеки друг и той някога е бил дете. Преди да стане добър или лош, светец или невменяем, преди да се превърне в личност, всеки е бил дете.
Вземете мен, например. Приемам нещата такива, каквито са. Опитвам се да ги обмислям, да ги осъществя преди дори да са ми се изяснили. Ала преди всичко това, преди да заговоря или мисля по начина, по който го правя, преди да получа всичките си рани, също съм бил дете. Трудно е да се повярва, но е истина.
Спомняте ли си? Спомняте ли си времето, когато сте били дете?
Страхувам се, че отговорът е не. Може да си помислите, че успявате, но не е така. Всичко, което смътно си спомняте от онези дни, са събитията, които са ви направили такъв, какъвто сте днес. Спомняте си оживени моменти, изключителни случки, неща, които са ви впечатлили и са станали част от вас. Но не можете да си спомните останалото. Не можете да си спомните всъщност детинското у вас от времето, когато детският свят е бил единственото нещо, което сте познавали.
Но в Страната на Звездите това става възможно.
Там си спомняте какво е да си щастлив до глупост. Спомняте си времето, когато не сте търсели щастието, а то само ви е намирало. Спомняте си какво значи един предмет да ви е талисман, как трябва да го държите близо до себе си, как тази нова играчка трябва да стои на нощното шкафче, за да бъде наблизо, когато се събудите. Спомняте си какво е да те прегърне мама просто така, само защото те обича, по времето, когато не сте били твърде големи, за да се притесните от подобно нещо. Спомняте си какво е да тичаш ей така, чувството да притежаваш цялата енергия на земята. Чувството на сигурност, че нищо няма да се промени, освен към по-добро и че няма нищо, което да не може да се оправи. За малко успявате да се усетите цял, детето и възрастният у вас се хващат за ръка, застават един до друг и се сливат в едно.
И сте щастлив, защото детето винаги е вътре във вас, макар и заключено в затънтена клетка, където светлина не прониква, където няма какво да се прави, нито пък има някой, с когото да поговориш. Това не са празни психо-приказки за детето в нас. Нещата стоят буквално така. Детето трепери там, само̀ във влагата и студа, на хиляди мили вътре в теб, все още се надява, че един ден ще се върнеш за него, ще го поведеш за ръка на слънце, някъде навън до някой поток, където ще си поиграете заедно. Но това никога не се случва.
Как мислите, кои са важните неща в живота ви, нещата, които ви правят щастливи? Да обичаш някого, да го обичаш толкова силно, че протегнеш ли ръце, да го прегърнеш и да те прегърнат. Да похапваш нещо вкусно и да се наслаждаваш на всяка хапка. Това не е биологична потребност. Не е нужно да обичате, за да чукате и може да ядете всичко, което не е от метал. Щом веднъж сме спрели да се катерим по дърветата и сме се научили да ръководим гравитацията, биологичните потребности са потънали в забвение. Днес природата знае, че сме независими от нея и ни е оставила да се оправяме сами. Тя се разтакава наоколо с буболечки и растения, задоволява се с разпространението на някой вирус от време на време, просто да ни напомни, че все още е тук.