— Благодаря, полицай Пъркинс.
— Няма защо, полицай Дженкинс. Вашите въпроси бяха уместни и ефективни.
— Вижте — казах аз. — Този шибан остров не е мой, разбрахте ли?
Полицаите се спогледаха с насмешка и почуда. После и двамата пристъпиха крачка към мен. Аз се отдръпнах, за да запазя разстоянието от една ръка между нас. Усещах, че ръбът на острова е само на няколко ярда зад мен.
— Заподозреният използва мръсни думи и заплахи към служебно лице при изпълнение на служебен дълг — обърна се полицай Дженкинс към колегата си и Пъркинс записа. — Правилно — продължи той и ме погледна в лицето. — Мисля, че е по-добре да запишем някои детайли. Съветвам ви да ни кажете истината, сър. Ще си спестите доста неприятности.
Въздъхнах, опитах се да изглеждам спокоен, да не ме превземе вината. Нещата са ненаситни на вина.
— Правилно — каза полицай Пъркинс. — Да започнем отначало. Колко е голям носът ти?
— Какво?
— Глух ли сте, сър?
— Не, но…
— Колко е голям тогава?
— Вие и сами виждате.
— Бих искал да го чуя от вас, сър.
— Вижте, какво искате от мен? — Попитах аз, но безполезно. Знаех какво искат. Те бяха Нещо, искаха да ме измъчват. Но аз трябваше да играя играта, да запазя ситуацията на това ниво. Ако кажех, че това са глупости, те щяха да се превърнат в Нещо по-лошо. Страната на Звездите се бе променила, аз също имах лоши спомени. Тук имаше и мои чудовища. Има и мои мехурчета, които се надигат и вълнуват повърхността на тихата вода. Те не ви засягат и затова не очаквайте да чуете нещо за тях. Но са там.
— Какво искаме? — Обърна се полицай Дженкинс към колегата си с доволен реторичен въпрос. — Какво искаме? — Обърна се яростен към мен. Трябваше да отстъпя, за да избегна евентуален удар в главата. — Вижте, сър, или това е ваш остров и трябва да представите разрешителното си, което казвате, че нямате…
— Нямате — припя полицай Пъркинс.
— Или това не е вашият остров и тогава сме ви хванали в престъпление.
— Хванали сме ви.
— И в двата случая трябва да ви вкараме в пътя, нали, синко?
— Ами, аз — отстъпих назад, а полицаят напред — към убийството.
— Да не споменаваме мръсния език към служебно лице при изпълнение на служебен дълг — продължи той като изброяваше с пръсти деянията ми. — Отказахте да опишете размерите на носа си. Общувате с противоположния пол без нужните грижа и внимание.
— За какво говорите?
— Мисля, че е по-добре да дойдете с нас — заяви категорично полицай Пъркинс и прибра бележника в джоба си. Тръгна към мен с ръка напред да ме хване. Направих последната възможна крачка назад.
— Оказва съпротива при арест — продължи полицай Дженкинс и поклати глава. — В големи лайна си затънал, синко.
— До шията. — Двамата полицаи се надвесиха застрашително над мен.
— Може би ще се наложи да кажеш на родителите си за това.
— Ще ги наскърбя.
— Те не го заслужават.
— Все пак, ще трябва да научат.
— Но почакай малко — изведнъж полицай Дженкинс се сети нещо. Лицето му бе на няколко инча от моето. Порите по кожата му изглеждаха огромни. Приличаха на безброй кладенчета. Ментов дъх се изви от тъмната му уста. Отчаяно исках да се отдалеча от тях, но нямаше къде да отида. — Не можем да кажем на родителите му, нали?
— Правилно — съгласи се полицай Пъркинс. — Не можем.
— Знаеш ли защо? — попита ме полицай Дженкинс с ехидна усмивка. — Знаеш ли защо не можем да им кажем?
— Не — отговорих с тих, изплашен глас. Надявах се да ги умилостивя.
— Защото са мъртви! — изкрещя ми той. — Те са МЪРТВИ!
— Не — извиках аз. — Не са. Все още са живи.
— Виждал ли си ги напоследък?
— Не, но…
— Абсолютно мъртви, така е.
— Плъпнали от червеи.
— Месото се разлага по костите им.
— А ти дори не знаеш. Хм.
Изведнъж разбрах, че говорят истината. Моите родители бяха мъртви.
Усетих спазми в гърлото и ужасно виене на свят. Заповядвах си да спра, да забравя. Да се занимая с това по-късно. Но не се получи. Видях лицата на родителите си пред мен. Чертите им пробягаха като пламъче на свещ. Полицаите знаеха, че са уцелили мястото и натискаха. Навеждаха се все повече и повече към мен.