— Старк, здрасти. Уау!
— Знам. Големи лайна, Шелби. Големи.
— Да те взема ли?
— Можеш ли?
— Твоето желание, Старк, е закон за мен. Къде?
— На покрива на апартамента ми. Трябва да вървя.
— Двайсет минути! — Образът изчезна.
— Имам малко свободно време — каза Бъг Анели. Мисля, че машинката си е направила лична трансплантация. Не ме дразнеше дори и наполовина както преди.
— Сигурна ли си, че няма нищо друго?
— Да, мм.
Оставих машинката на бюрото и се върнах при Окланд. По-голямата част от леда по дрехите и косата му се бе разтопила. Седеше в локва вода. Лицето му бе придобило някакъв цвят, но все още бе много, много болен. Раната изглеждаше зле. Забелязах и друга под окото му. Той беше в ужасна форма.
Но все още бе жив. Това означаваше, че не е срещнал Рейф. Съществуваше възможността Рейф да го е оставил да ме примами, но все пак подобна сдържаност ми се струваше неправдоподобна. Могъл е да разбие главата му, а бледите нишки на съня на Окланд пак щяха да привлекат вниманието ми. Какво ставаше? На какво си играеше Рейф?
Потрих ръцете на Окланд за малко, опитах се насила да ги постопля. Бях възнаграден с тихо стенание. Щеше да мине време, преди да се възстанови, но нямаше да умре. Не и сега.
Покрих го с одеяло. Претършувах апартамента. Смених мокрите си дрехи със сухи, взех още цигари… Не отне много време. Обзе ме онази нервна напрегнатост, която изпитвате, когато бързате, а изведнъж ви се стоварва време, в което трябва да чакате.
За да не стоя без работа, тръгнах към кухнята да направя кафе. Така и не стигнах до там.
Бях в средата на всекидневната, когато ми се счу, че отвън спират коли. Обзе ме страх и тръгнах към прозореца. Вдигнах щорите и погледнах надолу в тъмната улица.
Три коли на АИЦ бяха спрели долу отстрани на сградата. От всяка кола излязоха по двама мъже. Огледаха се със самодоволството, извоювано с времето от хора над закона, от хора с оръжие. Влязоха във входа.
— Червей, лайно такова — изсъсках аз и се обърнах към машинката. — Твърдеше, че мястото е чисто!
Машинката не каза нищо. Взех я и я разтърсих. Безполезно.
— Предай се, Старк — обади се тя кратко. — Играта свърши. Това е капан. Край.
Разбрах защо машинката е звучала толкова различно. Единствената буболечка в апартамента беше тази, която държах в ръката си. Бяха намерили Бъг Анели и я бяха препрограмирали. Копелето бе преминало на тяхна страна.
Имах много по-важни задачи, но така се бях разгневил, че не ме беше грижа. Тръгнах към прозореца и се приготвих да я изхвърля в нощта. Тогава ми мина друга мисъл през ума. Ударих я силно в масата и приближих канапето. Повиках няколко пъти Окланд по име. Отново получих в отговор само тихо неосъзнато стенание.
Изпсувах и избутах бюрото в ъгъла на стаята. Бъг Анели се плъзна и падна на пода, но открих, че това не ме вълнува особено. Наместих бюрото, хванах Окланд и го повдигнах. Занесох го до бюрото и положих отгоре главата му, после краката. Все едно си лежеше там.
Грабнах Бъг Анели и тръгнах към спалнята. Взех оттам една бомба и се наместих зад вратата. Извадих панела на дисплея и сложих бомбата вътре. Работех извънредно внимателно. Поставих машинката на дръжката на вратата.
— Почакай, Старк — каза тя. — Какво е това? Какво сложи вътре в мен?
— Бомба — казах аз. — Приятен ден.
Не обърнах внимание на виковете и вайканията й. Върнах се до бюрото и скочих отгоре. Намерих своя Фърт и го настроих за рязане. Ослушвах се към коридора. Все още нищо не се чуваше, нито звън от вратата на асансьора. Надявах се да им отнеме поне половин минута да дойдат до вратата. Не бе много, но бе всичко, което имах.
Закрих лице с ръка, вдигнах Фърта към тавана и го включих. Зелена светкавица проряза мазилката. Отдъхнах си. Никога преди не бях опитвал да пробивам дупки в тавана и не бях сигурен, че ще се получи.
Разбрах, че прониквам, когато чух изплашен вик от горния апартамент. Знаех, че хората над мене ще искат да стоят далеч от събитието. Затова бързо описах кръг в диаметър два фута в мазилката. Натиснах по-силно нагоре. Дискът от пода подскочи. Получих достъп до горния апартамент.
Две лица от различен пол, но не в първа младост се показаха в дупката.
— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — запита вбесен възрастният мъж. Носеше очила. Сбръчканото му лице бе увенчано с кичури побеляла руса коса. Все едно беше излязъл от илюстрация на думата „стар“ в речника.