Както и да е…
Ще си вземе фотоапарата.
Легна си рано. Беше омотал презрамката на фотоапарата около китката си. Фотоапаратите не сънуват.
Корабът миришеше на човек.
Алармите не виеха, не се чуваше и съскане.
Върнах се — помисли си Джони.
А зад него по цялото небе се стелеше Скрийуийската флотилия.
Тук беше и фотоапаратът, с омотана около китката му презрамка. Бързо я размота и снима флотилията. След няколко секунди снимката се измъкна с жужене от апарата. Пъхна я под мишницата си и след малко тя избледня. Опа! Флотилията. Ако можеше да вземе снимката със себе си, щеше да има доказателство…
На конзолата зад екрана святкаше червена лампичка. Някой искаше да разговаря с него. Щракна ключа.
— Видяхме как корабът ти избухна — разнесе се гласът на Капитанката. Екранът взе да пращи и на него изплува лицето й. Изглеждаше угрижена. — А после… се върна. Жив ли си?
— Да — отговори Джони. После добави:
— Поне така мисля.
— Извинявай. Длъжна съм да те попитам… какво става с вас?
— Какво?!
— След като… изчезнете.
Джони се замисли.
Какво ли да й кажа? Кисна в училище. Вися в стаята си — много. Шляем се с Клатето и другите. Моткаме се около супера или в парка, или си ходим на гости, макар че в момента те не идват у нас заради Помирителния период, и си приказваме неща като „Тотално съм се смръхтил“, въпреки че не знаем какво точно означават. Понякога ходим на кино. Живеем в Блекбъри — най-върховния град, готин, та готин.
Сигурно водя най-скучния живот в цялата вселена. Сигурно под скалите на Нептун живеят бучици, чийто живот е сто пъти по-интересен от моя.
— Много е трудно за обясняване — рече той накрая. — Аз…
„Пиууу!“ — обади се радарът.
— Трябва да вървя.
Мъничко му поолекна. Да се изправиш в смъртна схватка срещу някого беше по-лесно, отколкото да разказваш на грамаден тритон за Помирителния период.
Един кораб се носеше бързо насам. Като че ли не го забелязваше. Екраните му сигурно бъкаха от скрийуийски кораби.
Беше точно в средата на мерника. Звездолетът цял жужеше около Джони. Усещаше силата под палеца си. Натисни копчето — и милиони волтове, ампери или нещо си там от нажежен до бяло лазер ще изскочат с пукотевица и ще…
Палецът му трепна.
Като че ли не му се мърдаше на този палец.
Но то се умира само наужким! — напомни си Джони. — Просто някой някъде седи пред някакъв компютър! Това е то за тях! Просто нещо, което става на екрана! Умира се само наужким!
Мога да стрелям и да уцеля дюзите му с потресаваща точност!
Умира се само наужким!
Корабът премина с рев край него и се понесе към флотилията.
На екрана на радара се появиха две бели точки — това означаваше, че онзи е изстрелял две бойни ракети. Летяха към един от по-дребните скрийуийски кораби, а нападателят ги следваше плътно, като през цялото време стреляше.
Скрийуийският кораб избухна в пламъци. Джони знаеше, че в космоса звуци не се чуват, ала този го чу — продължителен, глух тътен, който се разля сред звездите.
Човешкият кораб описа широк завой и се върна, за да нападне отново.
Лицето на Капитанката се появи на екрана.
— Ние се предадохме! Не бива да се позволява такова нещо!
— Съжалявам, аз…
— Трябва веднага да го спреш!
Джони ускори собствения си ход и се опита да нагласи микрофона.
— Играчо! Играчо! Спри веднага! Спри веднага или…
Или какво? — помисли си той. — Или пак да кресна „спри!“?
Докосна с палец бутона „огън“, прицели се в натрапника…
— Моля те! Сериозно ти говоря!
Онзи летеше към друг скрийуийски кораб и изобщо не му обръщаше внимание.
— Е, добре тогава!
Ослепи го синя светлина. Затвори очи, ала светлината си беше там — пурпурна сред мрака. Когато пак отвори очи, корабът пред него се беше превърнал в облак от блещукащ прах, който се разширяваше.
Извърна се в креслото. Капитанският кораб беше точно зад него. Виждаше сиянието на нажежените му оръдия.
Това в играта никога не го правеха. Огневата им мощ беше много по-голяма от твоята, но я използваха много глупаво. Така и трябваше да бъде. Можеш да победиш стотици извънземни кораби само ако те разбират от артилерия толкова, колкото разбира и една най-обикновена краставица.
Този път всички оръдия бяха гръмнали точно в една и съща секунда.
Лицето на Капитанката се появи на екрана.
— Съжалявам.
— Какво?! Какво направихте?!
— Обещавам ти, че повече няма да правим така.
— Какво стана?
Последва мълчание. Капитанката като че се беше загледала в нещо извън обсега на камерата.