За да му мине времето, прочете още някои неща за Швейцария, където се намираше Женева. Всички мъже в страната били длъжни да отбиват военна служба и да си държат пушка вкъщи — така пишеше. Но Швейцария никога не беше водила война срещу никого. Може би в това имаше нещо разумно. А онова, с което страната се славела, било, че там разработвали разни сложни и хитри майсторийки, които карали дървената птичка да излиза от вратичката и да казва „ку-ку!“.
След малко задряма. Не сънува нищо.
По екрана преминаваха фалшивите звезди. След час-час и нещо точно в центъра му се появи жълта точка. След още час тя беше станала мъничко по-голяма — достатъчно голяма, за да си проличи, че представлява стълпотворение от по-мънички жълти точици.
А после майката на Джони, която се беше качила да го търси, го зави и изключи компютъра.
5. ЧЕ КОЙ, АКО НЕ ТИ?
В кораба постоянно миришеше на пушек и изгоряла пластмаса, забеляза Капитанката. Климатичната инсталация вече не можеше да се справи с миризмата. Известна част от дима и изгорялата пластмаса се падаше тъкмо на изпушилата климатична инсталация.
Усещаше погледите на офицерите върху себе си. Не знаеше на колко от тях може да разчита. Имаше чувството, че не е кой знае колко популярна сред офицерския състав.
Взря се в Главния артилерийски офицер.
— Ти престъпи моята заповед!
Главният артилерийски офицер се огледа из командната зала с вид на самата оскърбена невинност.
— Нас ни нападнаха! — възрази той. — Те стреляха първи!
— Казах, че ние няма да стреляме! — натърти Капитанката, като се опитваше да не обръща внимание на одобрителното мърморене на останалите. — Дадох дума на Избрания! Той тъкмо се готвеше да стреля!
— Да, ама не стреля — отвърна Главният артилерийски офицер. — Само си гледаше.
— Тъкмо щеше да стреля!
— „Тъкмо“ е вече много късно. Танкерът „Крий уий“ е унищожен! Заедно с половината провизии, бих добавил… Капитане — довърши Главният артилерийски офицер.
— Въпреки всичко — престъпи заповед! При това пряко!
— Не мога да повярвам!!! И защо да не се бием?!
Капитанката посочи през прозореца навън. Флотилията минаваше покрай няколко кораба на древната раса Космически нашественици.
— Те са се били — промълви тя. — Безкрайно. И сега ги вижте. А са били само първите… Помните ли какво стана с Вортироидите? Ами с Мегазоидите? Ами с Глаксотиконците? И с нас ли искате да стане същото?
— Ха! Те са били много примитивни! С много ниска разделителна способност.
— Но са били много. И пак са измрели.
— Ако ще умираме, бих предпочел да умра в битка! — заяви Главният артилерийски офицер. Този път мърморенето беше много по-силно.
— Но пак ще си мъртъв — рече Капитанката.
Ако го застрелям или го затворя, ще се вдигне метеж — помисли си тя. — Не мога и да го глобя, защото никой от нас не е получавал пари. Не мога да го поставя под домашен арест, защото… — тази мисъл й беше противна… — …в края на краищата, той може и да ни потрябва.
— Налага ти се строго мъмрене — каза тя.
Главният артилерийски офицер се ухили самодоволно.
— Ще бъде вписано в досието ти — добави Капитанката.
— Тъй като няма да се измъкнем живи… — подхвана Главният артилерийски офицер.
— За това отговарям аз! — сряза го Капитанката. — Свободен си.
Главният артилерийски офицер я изгледа на кръв.
— Като се приберем у дома…
— О? — възкликна Капитанката. — Сега пък мислиш, че ще се приберем, така ли?
Привечер температурата на Джони се беше вдигнала до тридесет и девет и две. Беше се разболял от нещо, което майка му нарече „неделен нощен грип“. Лежеше сред прекрасното топло сияние, което идва от знанието, че каквото и да става, утре няма да се ходи на училище.
Очите му смъдяха. Вътрешността на лактите му пареше.
— Така става, като си прекарваш цялото време пред компютъра — му казаха, — вместо да дишаш здравословен чист въздух.
Нещо не схващаше — дори и в това сърбежно състояние. Свежият въздух, без съмнение, би го разболял още повече?! Но целият му опит сочеше, че каквото и да правиш, то все те разболява. Сигурно родителите му биха твърдели дори, че се е разболял, защото е гълтал витамини и се е завивал добре. Сигурно щяха да го запишат за преглед в поликлиниката за следващия петък, защото докторите обичаха да им се явяваш болен-боленичък, та да са сигурни точно какво ти има.
Чуваше как работи телевизорът на долния етаж. Двадесет минути се чуди дали да не се измъкне от леглото и да си пусне своя, стария, но щом понечи да шавне, пред очите му се разляха пурпурни петна, а ушите му забучаха.