Но сигурно все пак беше успял да го включи, защото когато зрението му се проясни, телевизорът работеше, а цветовете бяха много по-ярки от обикновено. На екрана бяха двамата новинари — черният и онзи, дето изглеждаше, сякаш че очилата му са под кожата, а не отгоре. Намираха се в студиото. Всичко си беше съвсем нормално.
Само дето в ъгъла беше изписано „Войната със Скрий Уий“ — там, където обикновено пишеха неща като „Бюджетен шок“ или „Европейска среща на високо равнище“. Не чуваше какво казват, но на екрана се появи карта на космоса. Беше черна. Той, космосът, си е такъв: просто безкрайност, огромна и черна, и посред нея — една точка, която представляваше всичко останало.
В средата на чернилката беше изрисувана къса, тлъста червена стрелка. От края на картата към нея се бяха насочили няколко дузини сини стрелчици. В ъгъла се мъдреше снимка на някакъв мъж, който говореше по телефона.
Задръж — помисли си Джони. — Почти съм сигурен, че при скрийуийците нямаше репортер от Би Би Си. Иначе щяха да ми кажат. Даже и от Си Ен Ен сигурно е нямало.
Все още не чуваше никакъв звук, но пък не му и трябваше. Съвсем ясно беше, че човеците обкръжават флотилията.
Сцената се смени. Сега на екрана се виждаше някаква палатка и онзи, бабанкото, застанал пред друго копие на същата карта.
Този път се появи и звук. Бабанкото разправяше:
— …онзи, Джони ли? Той не е никакъв боец. Нито пък политик. И като стане напечено, се скатава вкъщи. Бяга от задълженията си. Но като оставим всичко това, иначе той си е готино хлапе…
— Не е вярно! — кресна Джони.
— Така ли? — обади се глас зад него.
Не се огледа веднага. Звукът като че ли идваше от креслото му… — нещо още по-невъзможно от това, да дават скрийуийците по телевизията. Никой не би могъл да седне в това кресло. Беше цялото затрупано със стари фланелки, книги, неизмити чинии и разни боклуци. Имаше и дълбинен пласт чорапи, а вероятно нейде там, вътре, бе погребано и Изчезналото Ягодово мляко. Никой не би могъл да седне там, без да е специално екипиран за целта.
Обаче Капитанката беше успяла. И явно се чувстваше съвсем като у дома си.
Беше зървал лицето й само на екрана. Сега се виждаше, че е дълга към два метра, но е доста кльощава — приличаше по-скоро на дебела змия с крака, отколкото на алигатор или на тритон. Горе-долу по средата й стърчаха два чифта яки, здрави лапи, а под комплекта много сложно устроени рамене, стърчаха още два чифта, но по-тънички. В по-голямата си част беше покрита с кафяв гащиризон; частите, които оставаха отвън — главата й, всичките й осем ръце или крака и по-голямата част от опашката й — бяха златисто-бронзови, покрити с много дребни люспици.
— Ако си паркирала на улицата точно срещу мисис Канък, има да берем ядове — чу се да казва той. — Тя постоянно се заяжда с татко, дето си оставял колата на тротоара, пък колата му няма хиляда метра на дължина. Та значи, това е халюцинация, така ли?
— Естествено, че е халюцинация — отговори Капитанката. — Не съм сигурна дали истинското и игровото пространство се допират някъде другаде, освен в главата ти.
— Навремето гледах един филм — космическите кораби можеха да стигнат където си искат във вселената, като се провираха в миши дупки из космоса — рече Джони. — Значи, аз имам миша дупка в главата?
Капитанката сви рамене — много е интересно да наблюдаваш как го прави същество с четири ръце.
— Виж това — каза му тя. — Много впечатляваща гледка. Предполагам, че ще го дават доста често.
Тя посочи екрана.
На него се виждаха звезди, а в далечината — някаква точица, която много бързо се уголемяваше.
— Май че знам какво е — рече Джони. — Един от вашите кораби. От онези, дето се появяват на седмо ниво, нали?
— Мисля, че типът вече няма значение — тихо рече Капитанката.
Корабът се отдалечаваше от камерата. Опашката от изгорели газове зад него набъбваше ли, набъбваше. Камерата като че ли беше прикрепена към…
— Ядрена ракета? — попита със слаб гласец Джони.
Екранът почерня.
Джони се замисли за мъртвата армада на Космическите нашественици, която се въртеше сред мразовитата междузвездна пустош на играта.
— Хич не искам да знам! — тросна се той. — Не искам да ми казваш колко скрийуийци е имало на борда! Не искам да ми казваш какво е ста…
— Не — прекъсна го Капитанката. — Не съм си и помислила, че ще искаш.
— Не съм аз виновен! Хората са си такива — нищо не мога да направя!
— Разбира се, че не можеш.
Капитанката имаше гадния навик да говори със спокоен, разумен глас.