— Нас ни нападат — рече тя. — Хората ни нападат. Макар че сме се предали.
— Да, но вие се предадохте само на мене — обясни Джони. — Аз съм си аз. Не е като да се предадеш на правителството или нещо такова. Аз не съм важна личност.
— Точно обратното! — възрази скрийуийката. — Ти си спасителят на цивилизацията. Ти си единствената преграда между твоя свят и сигурното забвение. Ти си последната надежда.
— Ама то това не е… наистина. Това само го пише в началото на играта!
— И ти не го вярваш?
— Виж какво, в началото на всяка игра винаги пише такива работи!
— Само ти можеш да спасиш човечеството… — рече Капитанката.
— Да, но то това не е вярно! Не е наистина!
— Че кой, ако не ти?
— Виж сега — заобяснява Джони. — Аз вече спасих човечеството. В играта де. Скрийуийците вече не нападат. Хората трябва да играят по цели часове, докато се натъкнат на някой скрийуийски кораб.
Капитанката се усмихна. Свиването на раменете си беше внушителна гледка, вярно — но пък устата на Капитанката беше половин метър дълга!
— Вие, хората, сте много странни същества — рече тя. — Вие сте войнствена раса. Обаче си измисляте правила! Правила за водене на война!
— Ъъъ… Ние май не винаги се подчиняваме на всичките тези правила — каза Джони.
Ново свиване на раменете на „четири ръце“.
— Има ли значение? Дори и това, че сте измислили такива правила… Мислите си, че целият живот е игра!
Капитанката измъкна малко сребристо листче от един джоб на гащиризона си.
— Вие, нападателите, ни оставихте с твърде малко хранителни запаси. Така че, според собствените ви правила — натърти тя, — съм длъжна да те помоля за следното: петнадесет тона пресован пшеничен екстракт, обработен със захароза; десет хиляди литра студен говежди лактат; двадесет и пет тона препечен зърнен екстракт, съдържащ топлинно обработено говеждо и следи от други съставки заедно с нарязани и изпържени грудки от кореноплодни и оваляни в царевично брашно кръгчета зеленчуци; един тон пресовани синапени семена; три тона царевично зърно, покрито с лактатен дериват; десет хиляди литра оцветена вода, съдържаща захароза и редица микроелементи; петнадесет тона обработен ферментирал пшеничен екстракт в зеленчуков сок; хиляда тона заквасена млечна киселина, ароматизирана с плодови екстракти. На ден. Благодаря.
— Кво?!
— Вашите бойци се хранят с това — обясни Капитанката.
— Не ми прозвуча много като ядене…
— Прав си — въздъхна Капитанката. — Отвратителна липса на пресни зеленчуци и опасно висок дял на въглехидратите и мазнините. Ала както и да е — излиза, че ти ядеш това.
— Кой, аз ли?! Че аз дори не знам какво е това!!! Какво е „пресован пшеничен екстракт, обработен със захароза“?
— На опаковката пише „Снапифлейкс“ — обясни Капитанката.
— Ами „заквасена млечна киселина“?
— Нали яде бананово кисело мляко?
Устните на Джони се размърдаха. Опитваше се да схване.
— Ами „топлинно обработено говеждо“ и какво беше още там?
— Хамбургер с картофки и пържен лук.
Джони се опита да се надигне в леглото.
— Да не искаш да ми кажеш, че трябва да хукна на пазар и да накупя „Джамбобургери“ за вкъщи за цялата извънземна космическа флотилия?!
— Не точно.
— Според мене, не…
— Главният ми инженер иска една кофичка пилешки хапки.
— Какво обикновено ядат скрийуийците?
— Обикновено се храним с един вид водорасли. Притежават съвършен баланс на витамини, минерали и микроелементи, които ни осигуряват здравина и стабилен растеж на люспите и костните плочки.
— Тогава защо…
— Ами, както би казал ти, на вкус е пълна отврат.
— О…
Капитанката се изправи. Движението беше красиво. По телата на скрийуийците няма ъгли — освен в лактите и в коленете; като че ли можеше да се огъва накъдето си поиска.
— А сега трябва да вървя — рече тя. — Надявам се, че атаката от страна на низшите микроби, на която си подложен, скоро ще свърши. Бих могла само да се надявам и че атаката от страна на човешки същества, на която съм подложена аз, би могла да се прекрати също толкова лесно с лекарства.
— Защо не отвръщате на ударите? — попита Джони. — Знам, че можете.
— Не. Грешиш. Нали се предадохме.
— Да, ама…
— Няма да стреляме по човешките кораби. Рано или късно всичко това трябва да се прекрати. Ще бягаме. Един там ни осигури безопасно отстъпление, спомняш ли си?
Най-лошото беше, че нито повиши тон, нито го обвини в нещо. Тя просто изказваше твърдения. Тежки и ужасни твърдения.
— Добре — каза със сподавен глас Джони. — Обаче знам, че всичко това не е истина. Имам грип. При грип можеш да получиш слаби халюцинации. Всеки го знае. Спомням си, веднъж, когато бях болен, всичките тези пухкави зайчета по тапетите се разтанцуваха. И сега е същото. Знае ли човек. Ти просто си в главата ми.