— …И това определено те засяга — завърши Йонеса.
— Предполагам — предпазливо каза Джони. — Сигурно честичко ще ми се налага да си готвя самичък.
— Ха така. Та значи, ти проектираш своите… такова… потиснати емоции върху компютърната игра. Такива неща стават непрекъснато — обясняваше Йонеса. Майка му беше медицинска сестра и той искаше да стане лекар, като порасне. — Не можеш да решиш истинските си проблеми, затова ги превръщаш в проблеми, които можеш да разрешиш. Като например… ако всичко това ставаше преди тридесетина години, ти сигурно щеше да сънуваш, че се бориш с дракони или нещо такова. Това се нарича „проектирана фантазия“.
— Да спасиш стотици разумни тритони… Не ми се вижда много лесен за разрешаване проблем — възрази Джони.
— Де да знам — ухили се Бигмак. — Та-та-прас! И няма вече проблем. — Бигмак носеше през цялото време кубинки и камуфлажни панталони. Изобщо не ги сваляше. Можеше да го познаеш от сто километра по камуфлажните гащи.
— Работата е там — обясни Йонеса, — че не е наистина. Истинското си е истинско. Но онова, което става на екрана, не е.
— Разбих „Звездните трепачи“ — обади се Клатето. — Ако искате, мога да ви я дам. Всички разправят, че новата версия била много по-готина.
— Неее — проточи Джони. — Мисля си да продължа още малко с тази игра. Да видя дали ще мога да издрапам до двайсет и първо ниво.
— Ако стигнеш до двайсет и първо и им попилееш цялата флотилия, на екрана ти се появява специален номер и ако пишеш до „Гоби софтуер“, ти пращат пет лири награда — обясни Клатето. — Пишеше го в „Компютърен седмичник“.
Джони се сети за Капитанката.
— Цели пет лири? — обади се той. — Леле мале!
Следобед имаха спортен полуден. Само Бигмак се включи в играта. Преди изобщо не си падаше по тези работи, но сега бяха добавили в програмата и хокей.
— Дават ти стик да удряш хората — както го бе обяснил той.
Йонеса не се занимаваше със спортни игри поради интелектуална несъвместимост. Клатето не се занимаваше със спорт, защото учителят по физическо го беше помолил да не се занимава. Джони не се занимаваше, защото си имаше постоянна извинителна бележка, пък и без това на никого не му пукаше — така че той се прибра рано и прекара целия следобед в четене на инструкцията.
Новинарската емисия беше удължена, което означаваше, че „Тайфата“ щяха да я дават по-късно. На екрана същите онези ракети, които беше гледал предната вечер, се сипеха върху същия град, само дето сега имаше повече журналисти в ризи с пясъчен цвят и с много джобове, които развълнувано дрънкаха за същите тези ракети.
Чу как на долния етаж майка му започна да се оплаква от „Тайфата“ и по високия тон на гласовете позна, че Помирението се отлагаше.
Имаше да пише домашно по история — за Христофор Колумб. Погледна в енциклопедията и преписа към четиристотин думи — обикновено този номер минаваше. После нарисува Христофор Колумб и го оцвети.
След малко осъзна, че отлага включването на компютъра. Щом вместо да играеш игри, първо сядаш да си пишеш домашните — помисли си той, — значи наистина нещо си се сбъркал.
Е, нямаше да го заболи, ако се опиташе да изиграе един „Пакман“ или нещо такова. Бедата беше там, че призраците сигурно пак щяха да увиснат в средата на екрана и категорично да откажат да изпълзят навън и да бъдат изядени. Не смяташе, че би могъл да се справи. И без това си имаше достатъчно грижи.
Като капак на всичко баща му се качи при него с цел да се държи бащински. Случваше се веднъж на две седмици. И май нямаше начин да спре. Налагаше се да се примириш с двадесетминутен разпит за това, как се справяш в училище и мислил ли си наистина какъв точно искаш да станеш, като пораснеш.
Онова, което се изискваше от тебе, беше да не го насърчаваш — ала по възможно най-учтивия начин.
Баща му приседна на ръба на леглото и се огледа из стаята, като че ли никога преди не я беше виждал. След дежурните въпроси за учители, които вече цяла година не преподаваха на Джони, баща му известно време само седя и гледа в нищото, а после се обади:
— Нещата напоследък доста се объркаха. Предполагам, че си забелязал.
— Не съм.
— Объркаха се. Никак не е време за започване на нов бизнес.
— Да.
— Всичко нормално ли е?
— Да.
— За нищо ли не искаш да си поговорим?
— Не, май че не.
Баща му пак се огледа из стаята. После отново заговори:
— Помниш ли, миналата година, като ходихме във Фалмут за една седмица? Цялото семейство?
— Да.
— Хареса ти, нали?
Тогава Джони беше изгорял на слънцето, беше си изкълчил глезена на някакви скали и трябваше да става в осем и половина всяка божа сутрин, макар че ужким беше във ваканция. А пък единственият телевизор в хотела се намираше пред някаква бабишкера, която беше захапала дистанционното и изобщо не го пускаше.