И ето ме отново на път. Летя по бялата лента на шосето, разсичаща на две мастиленочерната равнина, спазвам акуратно указанията на пътните знаци, взирам се внимателно пред себе си, изобщо правя всичко, което е по силите ми, за да се съсредоточа, но любознателният ми ум упорито отказва да изостави мисълта за чантата.
Защото характерът на предмета е вече установен: чанта. И понеже е чанта, нормално е да се отвори. И това, изглежда, е единственият начин да събера ума си и да го насоча към подробностите на правилника за движение.
Отбивам в някакъв безлюден паркинг и проверявам съдържанието на находката. Тя напълно задоволява смътните ми надежди и опровергава опасенията. Пари. Долари. В пачки по десет хиляди. Много пачки, цяла чанта.
Пристигам във Виена, късно през нощта. Освободена от наплива на уличното движение, Марияхилферщрасе немее ярко осветена и безлюдна като болничен коридор призори. Подминавам няколко хотела от средна категория, излизам на Ринга, завивам край Операта и спирам пред хотел „Захер“. Не че съм дотам суетен или че една купчина пачки ми е замаяла главата, но това си има значение.
На заранта подир бегло отбиване в първата банка сеотправям към швейцарското посолство: Попълвам съответния формуляр и заставам пред гишето на консулската служба. Българският паспорт, както съм и очаквал, затормозява малко операцията.
— По каква работа искате да влезете в Швейцария? — пита човекът зад гишето, макар че отговорът на въпроса е даден писмено във формуляра ми.
— Туризъм.
— Кой ще ви издържа?
— Пътувам на свои средства.
— На каква сума възлизат те?
Вместо отговор подавам съвсем новата си банкова книжка. Човекът хвърля бегъл поглед върху цифрата на влога. Влогът съдържа една нищожна част от находката ми, но достатъчна, за да вдъхне респект.
— Какъв е адресът ви тук?
— Хотел „Захер“.
Това също вдъхва респект. До такава степен, че вместо да промърмори очакваното „ще ви съобщим писмено“, чиновникът разтваря паспорта ми, удря щемпела на визата и се заема с попълването.
И ето ме в Швейцария. И по-точно — в Берн. Не че само в Берн има банки, но тоя град е важен по технически причини. Първата ми работа е да прехвърля цялата чанта в банката. Една част — на влог, другата — в касетка. Втората работа е по-трудна и ми отнема цял месец. Трудна и свързана с известни разноски. Накрая и тя е свършена. Няколко едри банкноти, подадени в подходящ момент на отзивчиви служители, ми осигуряват швейцарски паспорт.
И потъвам в алпийския пейзаж. Потъвам дълбоко и вероятно — завинаги.
Предполага се, че когато човек бяга, ако не знае точно „накъде?“, поне е в състояние да каже „защо?“ А ето, че аз не съм в състояние. Вероятно понеже не съм се готвел да бягам и това е станало съвсем случайно, в резултат на една подхвърлена чанта. Или понеже само смътно усещам причината за бягството, без да съм в състояние да я формулирам.
Разбира се, първото, което някои ще помислят, е, че бягам от социализма. Така е прието да се мисли. Такава е схемата. Само че аз мразя схемата. За разлика от социализма. Социализмът ми е безразличен. Не че се съмнявам в него. Готов съм с две ръце да гласувам за социалното му и морално превъзходство. Убеден съм дори в пълната му победа. Но това не събужда у мене порива да извикам ура.
Просто не ме вълнува. И ако трябва да отида докрай, ще се наложи да кажа, че изобщо нищо не ме вълнува. И вероятно това е най-простият, макар и непълен отговор на въпроса. Вдигам си чуковете, защото нищо не ме вълнува.
Може би все пак — промяната на климата. Пет пари не давам за климата. Или жизненият стандарт. Пет пари не давам за жизнения стандарт. Дори все още съм с оня, софийския си костюм. Не казвам, че непременно ще ме погребат с него, но тия неща не ме занимават.
Нищо не ме занимава и все пак усещам нейде вътре в себе си оная смътна първопричина, която съм безсилен да формулирам с трезва мотивировка. Да избягам, да потъна, да изчезна, да бъдат срутени всички мостове зад гърба ми. Тогава няма да ми остава нищо друго, освен да вървя напред, макар и без цел. Стига цели. Нека малко се разтъпчем така, без посока.
Да се движиш из един непознат град с пълната увереност, че никой не се интересува от тебе, както и ти не се интересуваш от никого — това може би не е щастие, но поне е отмора и забрава. Забравил си, забравен си — край. Все едно че те няма. Все едно че не съществуваш. Все едно че си се самоизличил, без да заплащаш неприятната такса на болката. Едно спокойно, дори приятно самоубийство в хладните скути на Алпите. Или, ако щете, един живот под упойка.
Абсурдно ли? Абсурдното е, че когато те вкарват в операционната, ти дават упойка, а когато те вкарват в живота, не ти дават нищо.