Няма как, трябва да се намеся в тази изумрудена афера. Всъщност има как. Бих могъл да кажа: не ме забърквайте в тия ваши истории, не съм настроен за глупости. Но няма да го кажа. Навярно защото съм почнал да се събуждам. Не може да те светнат с дърво по главата и да не се събудиш, освен ако си вече мъртъв.
Едничката диря, до която съм се добрал чрез Лиза, е адресът на Лазар. Но за какво ми е този адрес? Да, за какъв дявол ми е този адрес — повтарям си на следния ден, додето обмислям насаме предстоящото. Хората си живеят, като че са болни от рак. Ти пък си живееш, като че си вече умрял. Всеки — с номера си. Защо трябва да им пречиш?
Труден въпрос. Пречиш на тях, понеже искаш да помогнеш на нея. Но това не е отговор. Понеже веднага възниква следващият въпрос: а защо трябва да помагащ? Къде е казано, че трябва да помагаш? В Библията? И ако веднаж са те ударили, това причина ли е да се навираш за нови удари?
Изобщо — въпроси. От тия, дето вяло и по инерция се мотаят в главата, без да ти пречат особено, понеже решението вече си го взел. Взел съм го още преди да се запитам по навик: какъв смисъл? И понеже съм го взел, вечерта потеглям направо от редакцията към тавана на Лазар в Лозенец.
Къщата се оказва двуетажна сграда без особени белези. Два осветени прозореца в партера. Останалото — мрак. Външната врата е отворена по стар софийски обичай, а стълбището — мръсно и занемарено, по силата на същия обичай. На тавана се озовавам в някакво тясно коридорче с три врати. Джобната запалка ми позволява да различа върху една от тях дискретна картичка: Лазар Симов, студент. Студентът не е налице.
Другите две врати вероятно водят до тавански килери. От долния етаж долитат пукотевици — по телевизията дават филм и както би въздъхнал Илиев — пак военен. Това е досадно. Нямам нищо против тематиката, но грохотът ми пречи да следя за евентуалните стъпки по стълбите.
Приютявам се в най-далечния ъгъл на коридорчето и примирено зачаквам в мрака. Баща ми казваше, че ако не съм надарен с воля, то поне имам инат.
Едва съм се подготвил психически за продължително бдение, когато вратата към стълбището се отваря и върху циментовия под на коридорчето се изписва дълъг светъл правоъгълник. Един шанс, че правоъгълникът не стига до краката ми. Миг по-късно се очертава и тънка дълга сянка. Сянката се раздвижва, чува се превъртането на ключ.
— Ще влезем заедно — пояснявам на стопанина, като се озовавам зад гърба му. — И без излишен шум. Хората слушат телевизия.
Лицето на светлокосия е контражур, тъй че не успявам да разчета израза му, но допускам, че не е много приветлив.
— Запалете и затворете вратата — нареждам.
Онзи автоматично изпълнява указанието и в момента, в който се готви да формулира въпрос, аз грубо го сграбчвам за врата.
— Без въпроси! Въпросите аз ще ги задавам. Нямам никакво намерение да го душа, само това ми липсваше — да душа хората, — но оскъдната практика ме е научила, че не можеш да разговаряш човешки с подобни лекета, преди да си им взел страха. Така че взимам му страха и минавам към разпита. Резултатът е мизерен. Лазар не знае нищо за нападателите край „Славия“, нито дори за нападението.
— А на кого отидохте да телефонирате?
— На Мони. Бяхме се разбрали, ако Лизи дойде, да му телефонирам.
— И какво ви каза Мони?
— Щом е с онзи, казва, изпарявай се. За другото, вика, аз ще имам грижата.
— А къде телефонирахте на Мони? — питам.
— У дома му.
— Значи лъжете.
Подир известен добавъчен натиск върху психиката и ларинкса на събеседника успявам да установя, че Мони е чакал в една уличка, недалеч от „Славия“, и че от известно време насам обитава един гараж.
— Само не се опитвайте да се свързвате с него — предупреждавам. — Изобщо от този момент нататък всяко своеволие ще ви струва много скъпо, ако разбирате какво имам предвид.
Безхарактерно момче. По челото и горната устна са избили дребни капчици пот, очите са загубили безочливия си поглед, а ниският хъркащ глас леко потреперва. От целия му героичен изглед не е останало нищо героично освен коженото яке.
Гаражът е само през две улици — ниска пристройка в двора на някаква също ниска къща. В задната част на пристройката свети малко прозорче, затулено с пергаментова хартия. Потропвам леко с пръсти по прозорчето, сякаш бия дайре — точно според инструкцията на Лазар, — и заставам край вратата на гаража. В мига, когато вратата предпазливо се отваря, протягам ръка и улавям домакина за гушата.