— Не обиждайте нашия мавзолей — смъмрям я.
Подир което наново се връщам към темата:
— Илиев наистина няма основания да се сърди сега, след като е разбрал, че детето не е ваше.
— Илиев нищо не е разбрал — пояснява Лиза, като се връща към чайника.
— Но защо не сте му казали, че детето не е ваше?
— Защото исках да свикне с мисълта, че е мое. И защото… — Тя прави известна засечка: — Защото всъщност детето е мое.
— Да — казвам, — човек наистина трябва доста да си напряга ума, докато разбере съображенията ви. Значи вие всъщност излъгахте не него, а мене? Защо? Нали той ще се жени за вас, а не аз?
— Защото не той ми задава въпроси, а вие.
— Професионална привичка — пояснявам. — Ти задаваш въпроси, другият отговаря, и ето че с общи усилия репортажът е готов. И какво, като съм задавал въпроси?
Преди да отговори, тя разклаща леко чайничето, за да ускори запарката.
— Ами ако бях ви казала, че детето е мое, щяхте да запитате кой е бащата.
— Нима не знаете кой е?
— Но, Тони, една жена има право и на някакви свои малки тайни. Бях готова да ви кажа всичко, обаче не и това, защото това не е като ония, другите връзки, а нещо по-съкровено… Бих се почувствала съвсем разголена…
— Не съм имал никакво намерение да ви разголвам. И въпросите ми, ако си спомняте, са били главно от делово естество. Пазил ме бог да прониквам в душевните ви тайни. Особено когато се касае до голямата любов.
— Не съм казала, че е голямата любов — възразява тя, като вдига леко капака на чайничето, колкото да провери как е запарката.
Сетне отваря шкафчето и изважда две чаени чаши, от тия големите и дебелите, но не без известни претенции за красота с дребните си сини цветчета.
— Значи детето ви не е родено от любов? Жалко.
— Реших да го родя така, напук на сиромашията.
— Така: просто напук?
— Е, не просто напук, а защото това си е негово право, да бъде родено. Всяко дете, веднаж заченато, има право да се родя.
— От такива идеи възниква демографският взрив — забелязвам скръбно.
— Моля?
— Свръхнаселеността! Това, че утре по липса на друга храна хората ще трябва да се ядат помежду си.
— Че те и сега го правят.
Тя донася една подир друга двете чаши, понеже в ергенското ми домакинство все още липсва поднос, и ги поставя на масичката, сложена за по-голямо удобство съвсем близо до леглото. Подир туй последователно обогатява натюрморта с лъжички, захарница и чиния бисквити.
Поизправям се на възглавницата и поемам чашата. Внушителен съд, обемист и тежък като кана. Чай, бисквити и интимни разговори — съвсем като в младините на леля ми.
— Значи — казвам — голямата любов представлява отделна глава… Успокойте се, не държа да ми я разправяте.
— И да искам, не мога. Няма такава глава.
Тя отпива от своята кана, поглежда ме и внезапно запитва:
— Тони, ако срещнете на улицата една жена, която изведнаж да ви обърне сърцето, какво бихте направили?
— Нямам навик да завързвам познанства на улицата.
— Но ако срещнете жената, искам да кажа, тази жена, единствената, без която животът ви ще остане пуст, бихте ли я отминали, тази жена…
— Знаете, разликата между „тази“ и „онази“, това много не личи…
— Защо е нужно да личи? То би трябвало да се усеща.
— Как именно?
— Ами както бихте усетили, ако ви хване електрически ток.
— Като те хване електрически ток, бързаш да се дръпнеш.
— Вие при всички случаи все това правите: бързате да се дръпнете.
— Понякога съм пропускал да го сторя. За което винаги съм съжалявал.
Лиза обезсърчено замълчава и известно време двамата сме изцяло заети с каните си.
— Какво става с ония старци? — запитвам.
— Димов е малко по-добре. Понякога вечер излиза в хола.
— Още ли е сърдит на Несторов?
— Не, сдобриха се. Искам да кажа — карат се. Отначало мълчаха и не се поглеждаха, но сега пак почнаха да се карат. Снощи например цяла вечер се караха за младежта. Предаването беше такова.
— Ясно: Несторов е твърдял, че днешната младеж вятър я вее, а Димов е говорел обратното.
— Не беше точно така. Май че и двамата критикуваха, само че в различна посока.
— Старците винаги смятат, че при младежта всичко отива към провал. Склерозата гледа с подозрение на всеки здрав организъм.
— Може и тъй да е — съгласява се тя, като посяга към цигарите. — Но когато наближи да си отиваш, мисля, съвсем нормално е да се замислиш за това, което оставяш подире си. На кого го оставяш, дали ще бъде запазено…
— Именно: съмненията и подозренията на склерозата. Като се сетя, че и аз отивам към тая възраст, просто тръпки ме обземат.