Най-тежката част на обеда е последната, когато майка ми установява с укор „но ти нищо не си ял“, а аз виновно мърморя, че всичко е от тютюна, тази заран съм препушил и какво да правя, като нямам никакъв апетит.
— Оставих ти малко пари там, на етажерката — казвам преди тръгване.
— Вече два месеца подред ми пускаш парите под вратата — напомня майка ми. — Толкова ли не щеш да ме видиш?
— Така се случва, че минавам все късно — избъбрям обичайното си оправдание. — Не мога да те будя посред нощ.
В редакцията Янков е вече на линия. Спортен вид и напрегнато изражение, като състезател пред старта. Напрегнатото изражение се дължи на обстоятелството, че, както сам ме осведомява, всеки миг могат да ни викнат при главния. Не минава ден Янков да не е при главния, но колкото и привични да са тия посещения, те неизменно са свързани с напрежение. Отде да знаеш какво ще стане, щом те викат при главния.
Колкото до спортния вид, той е продиктуван от модата. Навремето, когато модата на джинсовата небрежност едва си пробиваше път, Янков с укор поглеждаше сините кюнци на панталона ми, а сега пък е озадачен от строго официалния ми вид — тъмния костъм, бялата риза, вратовръзката. Явно, че съвсем се е объркал горкият, вред общата бъркотия на вкусове и безвкусици, наричана модни тенденции. И не че толкова се тревожи за модата, колкото го измъчва вечното съображение — какво ще кажат хората.
Едно съвсем смътно петно в моя делничен пейзаж е този Янков. Като тия фигуранти във филмите, дето се явяват колкото да не е съвсем празен фонът около главните персонажи и дето едва ли някой ги забелязва. Именно, почти не го забелязвам, въпреки че всеки ден сме заедно и че служебната ми участ зависи от него. Изглежда, без да ща, съм почнал да следвам съвета на Петко, който поддържаше: трябва да свикнеш да гледаш на тия, които могат да ти причинят най-големи злини, като на хора без значение. А злините от страна на прекия ми шеф съвсем не са изключени. Не защото непременно ми желае злото, а защото всеки удар, насочен към самия него, той за удобство ще го прехвърли върху мене.
Главният удостоява влизането ни с поглед на хладно недоумение, отправен най-първо към мене, а сетне към Янков и означаващ „защо ми го мъкнеш този“.
— Дойдохме с Павлов, понеже той пряко се занимава с въпроса — бърза да обясни прекият ми шеф.
— Добре, сядайте — кима главният, като оглежда недоволно пуловера и якето на спътника ми.
Ако аз бях облечен така, навярно би казал: „Не можа ли да се облечеш по-прилично“, но понеже е Янков, не казва нищо. Не знам защо, главният не ме долюбва, докато аз самият гледам на него почти като на близък човек, понеже по дебелината си ми напомня за майка ми, а по хладната истерия — за леля ми. Човек от старата школа, но съвсем не от типа на Неси. Изправен до него, Неси би имал вид на строен левент.
— Какво става с ония тръби? — запитва главният, като се изправя пред бюрото, за да заеме фронтална позиция спрямо нас, седналите.
Някои шефове си осигуряват превъзходство, като заставят посетителя да седи на неудобен стол. Нашият, като по-хуманен, ти дава възможност да потънеш в коженото кресло, докато той самият стърчи над тебе като строг паметник. Паметник на някакъв древен и доста дебел римлянин.
— Още преди няколко седмици изпратихме Павлов за проверка на място — рапортува Янков. — Не знам дали си спомняте…
— Засега да оставим спомените — вдига меката си пълна длан главният, сякаш се предпазва от удар. — Какво установи проверката?
И понеже Янков ме подканя с поглед, позволявам си да доложа:
— Повечето факти, изнесени в писмото на управлението, се оказаха верни.
След което припомням най-важните от тия факти.
— А къде е материалът? — пита главният, след като ме изслушва.
— Кой материал? — правя се на ударен.
— Твоят, нашият, този, дето ще запознае обществеността с безобразията и ще бие тревога! — отвръща троснато шефът.
Когато говори така троснато и дори когато кипи, той не е твърде опасен. Но човек никога не знае.