Той допушва мълчаливо цигарата, после забелязва:
— Изобщо вашата гатанка илюстрира моята тема: хората не са стояли със скръстени ръце, маса труд е хвърлен, а вместо успех налице е провал. Защото е липсвало достатъчно компетентното предварително обмисляне, защото е липсвала синхронизация на целия процес… Прав ли съм?
— Предполагам, че да. Аз, знаете, не съм специалист.
И добавям наум:
„За ореха обаче имаш много здраве“.
Жената, застанала на пътната врата, вече не е млада, но очевидно много държи да изглежда млада. Черна коса, поддържана с помощта на оцветителната техника, щедро гримирано лице, пъстра вълнена кърпа на главата и манто от лама върху едрата снага. Нещо познато има у тая жена, но не мога да разбера какво, додето тя сама не обяснява:
— Аз съм майката на Лиза.
И без да дочака реакцията ми, добавя:
— Вие сте нейният приятел, нали?
— Тук всички сме нейни приятели — отвръщам уклончиво.
— Но тя живее при вас.
— Да, ако имате предвид, че е на същия етаж. Всъщност живее при баща си.
— Баща й не ме интересува — бърза да заяви жената. — Искам да поговоря с вас.
И тая — същото. Не знам защо всички, които имат работа с Лиза, неизменно опират до мене.
Въвеждам я в хола с надеждата, че суровият климат на помещението ще окаже благоприятно въздействие върху краткостта на визитата.
— Тук не е ли неудобно? — запитва посетителката, като се оглежда.
— Напротив, съвсем удобно е.
Тя приема доста скептично уверението ми, озърта се наново към четирите врати, но сяда без повече възражения в едното кресло, без даже да подозира, че това е креслото на бившия й съпруг, докато аз заемам мястото на Неси.
— Навярно Лиза ви е говорила за мене…
— Казвала ми е, че има майка, нищо повече.
Жената приема и тази информация все тъй скептично, разкопчава палтото си, сякаш печели време, после внезапно минава към откровенията:
— Да знаете само какви грижи ми създава това дете!…
Дете ли? Естествено — при такава млада майка.
Младата майка освобождава главата си от кърпата, сгъва я грижливо и започва малко разпокъсано и с доста вметнати изречения да ме въвежда в проблемите си, произтичащи от трудния характер на това иначе добро по душа, обаче страшно вироглаво, странно, непрактично същество — нейната дъщеря.
Слушам търпеливо, но по едно време си позволявам да хвърля бегъл поглед върху ръчния часовник. Все пак трябва да ходя и в редакцията.
— Съчувствам ви — казвам, — само не разбирам какво очаквате от мене.
— Ами да я вразумите! Да й обясните, че трябва да се върне вкъщи.
— Но ако тя предпочита да живее при баща си…
— Че какъв баща й е той? Толкова време не се е сетил да я потърси. А сега, на стари години, понеже му трябва прислужница или болногледачка…
„Защо не обсъдите тия въпроси с годеника й“ — готвя се да кажа, но се сещам, че това намирисва на предателство. Тая наистина може да се изтърси при Илиев с всичкия си акъл и да почне да му доверява тайните на Лиза. Дребни тайни, като историята за някакво семейно бижу и за някакви връзки с изтървани типове, но все пак тайни.
— Ще поговоря с дъщеря ви — обещавам.
— Поговорете, но сериозно — напътва ме майката. — Вярвам, че поне вас ще послуша. Щом сте й приятел…
Вечерта Лиза се прибира. Както винаги при подобно завръщане, настроението й е доста потиснато.
— Аз съм лоша майка, Тони — доверява ми тя, след като оставя палтото и чантата си в килера.
— Добре, че ме подсетихте — промърморвам. — Одеве тук беше още една лоша майка — вашата.
И верен на обещанието си, предавам накъсо разговора.
— Как е посмяла! — възкликва дамата. — Не искам да я видя!
— Имах и още една визита — осведомявам я. — Вашият годеник дойде за размяната на квартирите.
— Каква размяна?
Наново се налага да я информирам. И тя наново кипва:
— Но това е нахалство. Той не може да ви прави такива предложения без мое съгласие.
— Почакайте — казвам. — В предложението му няма нищо такова, което…
— Смятайте, че не е имало такъв разговор, Тони. Аз ще се разбера с него.
— В никакъв случай! — предупреждавам я. — Това беше разговор между мъже.
— Мъже… — промърморил тя. — Ако не беше де-дето…
— Хайде, хайде! — ободрявам я. — Животът не е толкова лош. И Владо — също.
— Не съм казала, че е лош. Хората поначало са добри. Но това нищо не решава…
— Как ще решава, когато не са добри.
— Вие просто не разбирате…
— А вие кога го разбрахте това, че хората са добри? Тогава ли, когато оня там ви вкара в леглото си, вместо да ви вкара в института? Или по-късно, когато Миланов ви изгони? Или още по-късно, когато Лазар ви ограби? Или оная вечер, когато…