— Догматик ли? — проечава внезапно като грохот гласът на Допотопния. — Да, ако революционното насилие е догма, аз съм догматик! И ако класовата борба е догма, аз съм догматик! И ако диктатурата на пролетариата е догма, аз съм догматик! И за ваше сведение не се срамувам от това!
Той се е изправил, още по-едър и заплашителен, тъй както е заметнат със стария шинел. Изправил се е, сякаш очаква следващото предизвикателство. Сетне бавно се извръща и тръгва към стаята си.
Но още не е стигнал до стаята си, когато спира и се ослушва. На вратата се е позвънило един път. Един път е за Неси.
Борецът с шинела се връща мудно назад и излиза в антрето. Минута по-късно той отново е в хола, придружен от някакъв възрастен мъж, висок почти колкото Допотопния, но далеч по-фин от него: шапка „Идън“, тъмносин балтон и все още запазено лице с посивели бакенбарди.
— Мисля, че вас търсят — промърморва Неси към Лиза и отново се отправя към стаята си.
— Какво има? — пита жената с лека неприязън.
Щом е с неприязън, вероятно го познава. Тъкмо това се опитва да припомни и новодошлият:
— Но, Лиза, не ме ли познавате?
— Че кой бяхте вие?
— Но, Лиза! — възкликва с приветлива усмивка гостът. — Аз съм вашият баща!
Допотопния, който почти е стигнал до стаята, спира и с недоумение се обръща. Димов, почти задрямал в креслото, ококорва очи.
— Вие сте нейният баща? — извиква той. — А аз кой съм?
— Това не мога да знам — отвръща невъзмутимо новодошлият, като продължава да гледа към дамата.
— Майка ми ли ви прати да разигравате тук тия безвкусни сцени? — запитва с леден глас Лиза.
— Майка ви, да. Но защо — сцени? Намекна ми просто, че трябва да дойда и да разсея едно недоразумение.
— А защо чак сега? И защо точно сега? — любопитства със същия леден глас жената.
— Но защото това нещо зависи от майка ви. Съгласете се, че то е тайна на майка ви.
— И вие дойдохте, за да разбулите най-сетне тайната — пояснява дамата.
За да добави след миг:
— Вие сте един жалък лъжец!
Това, че е лъжец, не е чак толкова сигурно, ако разгледаме по-грижливо лицето му. Струва ми се да долавям в туй лице нещо от чертите на Лиза, може би малко по-груби и до нейде окарикатурени, но близки до нейните. Овалът, брадичката, дори леко вирнатият нос…
— Но, Лиза, как е възможно! Аз съм баща ви… — бъбри с гальовен глас гостът, сякаш не е в състояние да повярва на ушите си.
— Не е ли време да си тръгвате — решавам да се намеся. — Късничко е вече за вас.
— Я си обирайте крушите! — обажда се ненадейно и Неси. — Днес нещо съм разнебитен, обаче имам достатъчно сили да ви изхвърля на улицата.
И той се запътва с бавни стъпки към непознатия.
— Но, Лиза, как е възможно! — повтаря безпомощно гостът.
— Вървете си — съветва го жената. — Не виждате ли, че ще ви бият…
Вижда, естествено. И вече му е съвсем ясно, че мисията е стигнала до провал. Така че тъкмо преди Допотопния да го сграбчи за яката, се изнизва в антрето. Миг по-късно се чува и хлопването на външната врата.
— Но това… това е нечувано!… — бъбри несвързано Димов. Той е само на крачка от припадъка.
— Съвсем обикновено е — успокоява го Лиза. — Просто сте забравили табиетите на бившата си съпруга. Втълпи ли си нещо, готова е на всякаква простащина.
— Отвратително! — признава по-късно жената, когато вече сме се качили на горния етаж.
— Кое? Че имате двама бащи?
— Че произходът ми зависи от това, дали майка ми е спала със законния си, когото едва е понасяла, или с любовника, за когото също не е давала пет пари.
— Но двама бащи, това е все пак рядък лукс — напомням. — Двама бащи и една любеща майка… Те така са се струпали върху вас, че ще ви задушат от обич. Истинско глезене от страна на съдбата. Обичат ви, оспорват си родителството, умират за вас…
— Как няма да умират, нали са на такава възраст, че все някой трябва да ги гледа. За прислужница трябва да се плаща, а може и да краде…
Тя млъква, сякаш е изтърсила нещо неуместно.
— Това последното не биваше да го казвам, защото и аз крада.
— А нима за пръв път виждате тоя, втория си баща?
— Съвсем не е за пръв път. Знам, че е приятел на майка ми. Помня го още от детинство. И първия път, когато избягах от къщи, беше именно зарад него. Не можех да го понасям. Тъй че майка ми се принуди да си прави рандевутата в неговия апартамент, а не в нашия.
— Това, разбира се, е без значение — забелязвам, — но изглежда, че все пак той ви е баща.
— Подозирам го и без да ми го казвате — отвръща жената. — Колкото повече опознавах Димов, толкова по-ясно ми ставаше, че другият ми е баща. И навярно затуй открай време го мразя — защото ми е баща, без всякакво право да ми бъде баща.