— Цитирал съм го.
— Взел си точно две изречения, колкото да се подиграеш. А Янков казва, че от съвета приемат критиката и дори по телефона са се обадили, че вече правят необходимото…
— Янков нищо не ми е казал за подобен разговор…
— Аз ти казвам! — извиква предизвикателно шефът, като войнствено изпъчва шкембе.
— Няма нищо по-лесно от това, да бракуваме материала и да прикрием едно безобразие — предлагам сговорчиво.
— Не ми дръж такъв тон! — изръмжава шефът. — Говори по същество.
— Какво има да се говори, когато използуват площи на парка, за да строят гаражи, складове и работилнички. Кварталът негодува. Правим запитване, а ни се отговаря, че щели да извършат оглед, като че всичко не е ясно и без оглед, и че щели да вземат мерки, като че не ги виждаме техните мерки.
— Но това са твои тълкувания, Павлов! — произнася шефът тъй заплашително, сякаш казва: пак ще кипна, внимавай!
— Няма място за тълкувания. Идете да видите, че продължават да строят.
— А ти видя ли?
— Вчера бях. Нали ви казвам: продължават да строят. И тия разговори с телефони и писма са само за да печелят време. Убедени са, че веднаж построеното няма тепърва да се събаря, и бързат да настроят възможно повече.
— Ще ме накарате сам да отида да видя! — изръмжава шефът.
— Няма да е зле.
— И един от двама ви ще изгърми! — изръмжава още по-страшно шефът. — Аз не обичам да ме подвеждат, Павлов.
Изгърмява Янков. Частично, разбира се. Допускам, че някой му е обещал някаква услуга, за да проточи работата. А Янков дори не си е дал труд да провери как вървят нещата в парка и е взел да обработва главния. Така че сега понижението не му мърда.
— Ще поемеш временно поста на Янков — нарежда ми главният на следния ден.
И за да не си въобразя нещо, добавя:
— Казвам „временно“!
— Разбирам — кимам. — Бих помолил дори да е съвсем временно.
Шефът вдига глава от бумагите и ме поглежда с любопитство.
— В смисъл?
— Бих искал да напусна редакцията, ако разрешите.
— Какво, и ти ли бягаш в телевизията?
— По-скоро — в провинцията.
— А! — Главният е явно озадачен. — На каква работа?
— На същата.
И за да не пита повече, пояснявам:
— Нали вие сам бяхте ми казали за древния Антей… Тази ваша мисъл много силно ми и подейства. Така че реших, ако ще стъпвам на земята, да стъпя с двата крака.
Главният наново ми хвърля един поглед в смисъл „ти на идиот ли ме правиш, или…“ Сетне пак се навежда над бумагите.
— Твоя работа…
Той явно недоумява. Едно властно лице на римлянин с израз на недоумение, това изглежда доста необичайно. Почти съм изненадан от туй, че скромната ми персона е могла да събуди някакъв интерес у този човек, обременен до гуша от редакционни главоболия и от грижата да отдалечи в границите на възможното неизбежния инфаркт.
— Да не си решил пак да се жениш? — запитва ненадейно шефът, без да вдига очи от бумагите.
„Тъкмо това се мъча да избягна“ — би трябвало да кажа, но вместо туй излъгвам:
— Боя се, че познахте.
— Какво има да се боиш? — изръмжава добродушно главният, все тъй наведен над ръкописите. — Мокър от дъжд се не бои. Нали веднаж вече си се давил.
Той не казва нищо повече, но явно е успокоен от откритието, че не напускам, за да му правя фасони. Не че държи бог знае колко на чувствата ми, но след, като е бил приятел на баща ми… А отчасти — и мой…
Да си тръгнеш, след като са те изгонили, това си е в реда на нещата. Какво друго ти остава, освен да си тръгнеш. Обаче да си отидеш, без да те гонят, и то в мига, когато се канят да те повишават, това е вече по-интересно. Не знам дали го правя, защото е по-интересно и защото у мене се е обадил оня налудничав каприз да сядам на паважа, когато другите крачат. Може би просто бягам от Бистра, понеже заплашва да се залови за мене, а залови ли се, изходът от борбата едва ли ще бъде в моя полза. А може би това е някакъв далечен отглас от съвета па Петко — да излезеш от консервената си кутия, да се изтръгнеш от разписанието на всекидневието. Понякога бавно загрявам, тъй че нищо чудно идеята на този откачалник едва сега да разцъфва в главата ми.
Стаичката на бившия ми шеф е празна и изцяло на мое разположение. Янков се е изнесъл и вероятно е взел отпуск, за да може насаме да си оближе раните. За него подобни неща са наистина болезнени рани, но не особено дълбоки. Пак ще изплува — въпрос на време.
Това, че ми е предоставен отделен кабинет, макар и за краткотрайно ползуване, се оказва нещо съвсем навременно. Разбирам го, когато на вратата се почуква плахо и в стаята надниква някаква дама. При дамски посещения самостоятелната стая е винаги за предпочитане.