Напоследък все по-често си мисля за тебе, да, не за майка ти и не за себе си, а за тебе, понеже ние с майка ти сме само едно минало, и си спомням как някога, тогава ти бе съвсем малък, едва не те изтървах в една страшна навалица при някакъв мач и как си казвах с ужас: «Ще изтърва детето, ще стане зян детето», и сега, когато си мисля за тебе, наново изпитвам някакъв подобен страх и болка, защото именно сега, подир толкова години, усещам, че съм те изтървал, че съм те оставил да си тръгнеш и да поемеш пътя си така, без нищичко, понеже нищичко не съм ти дал, и сякаш те виждам да зъзнеш само по една риза в тоя мразовит свят и си викам, че след като не ме обичаш, най-добре е поне съвсем да ме намразиш, та да си кажеш в ожесточението, че няма да станеш зян, че не само няма да станеш зян, но и ще постигнеш всичко, което аз не успях да постигна…“
Ясно е, че го е писал с повишена температура, мисля си, като прибирам писмото в джоба. При трийсет и шест и пет никога не би ми наприказвал тия неща. И може би цялата трагедия на всички ни е, че ставаме нормални и чувствителни само когато качим поне малко температура.
Телефонът зазвънява. Вдигам слушалката, за да установя, че насреща е онзи от милицията.
— Можеш да успокоиш себе си и приятелката си — чувам го. — Компанията вече е под следствие. Колкото до обезщетението за пръстена, майката ще трябва да води дело, когато му дойде времето.
Ами да го води. Ако си няма друга работа. Благодаря и затварям, без да изпитвам дори сянка на радост от победата. Победата? Чия по-точно? Във всеки случай не моята. Живей и остави другите да мрат — имаше такъв филм, но той не е по мой сценарий. Сценариите, моите и на Петко, бяха други. А сега и тях ги няма. Така че не ми остава нищо, освен да се заема с читателските писма.
Лиза изгрява от килера като истински разгул на елегантност. Тя си е купила две пролетни рокли и сега ги пробва една подир друга, за да реши коя тъкмо да сложи вечерта, когато Владо ще я води на ресторант.
— Добре ли съм? — пита дамата, като се завърта леко, за да ми предостави формите си от всички страни.
„Струва ми се, че тия големи божури твърде предизвикателно са разцъфтели върху задника ви“ — би следвало да отговоря. Но се задоволявам да кажа:
— Само махнете това невъзможно коланче.
— Но то подчертава талията — твърди Лиза, като се оглежда в сънните застинали води на олющеното огледало.
— Обаче прекалено изтъква другото, дето следва под талията.
— Каква мъка — да си нестандартна! — въздъхва леко жената, като маха коланчето.
— Така е по-добре — промърморвам.
— Но аз не съм чак толкова правоъгълна, Тони. Аз имам талия — напомня Лиза.
— Ами имайте си я.
— Да, но така не личи.
— Дайте да видим другата рокля — предлагам, за да прекъсна спора.
Тя влиза отново в килера, а след малко отново се показва, сега вече само по комбинезон.
— Другата въобще няма колан…
— Толкова по-добре. Облечете я. Макар че всъщност, ако питате мене, тъй както сте сега, е най-добре.
— Не ви е срам.
— Я чакайте — казвам. — Вдигнете ръце и ги сложете на тила.
— Защо тия фокуси?
— Сложете ги, ще ви обясня.
Тя заема позата с такова старание, че бюстът й едва не изхвръква над комбинезона.
— Да — кимам. — Така наистина сте най-добре. Напомняте ми за голите жени, които съм гледал в една книга, когато съм бил още дете. Нали знаете, че детските спомени са опасно нещо. Там е началото на сума сексуални мании.
— Но, Тони, какви ви прихващат? — вдига вежди жената, явно озадачена.
Вдига вежди и спуска ръце, като продължава да ме гледа, сякаш да провери дали не съм болен.
— Не съм болен — уверявам я. — Преценявам просто силните и слабите страни на физиката ви.
— Нямам слаби страни — промърморва Лиза. — Достатъчно съм пълна, за да имам слаби страни.
Подир което подхвърля:
— Слаби страни имат вашите любимки.
— Но вие сама казахте, че Беба приличала на вас — напомням.
— Беба ли се казва? Нямам предвид нея, а онази от снимката.
— Коя „онази“?
— Ами същата, дето снимката й се въргаля тук между старите ви вестници.
Горката Бистра. Да би знаяла, че съм оставил снимката и да се въргаля между куп стари вестници.
— Не ви ли харесва? — питам. — Е, не е като мацката от онова списание, но все пак…
— И двете са почти еднакво разголени. И почти еднакво безсрамни. Но може би такъв е вашият тип.
— Не е мой тип — пояснявам, — а е моя жена. Искам да кажа, бившата ми жена.
— В такъв случай прощавайте.
„Бившата! — не чуваш ли? — повтарям на ума си. — Какво има да прощавам“.
Лиза пак изчезва в килера, обаче това не е за дълго.