— Добре ли съм?
Тя отново е образец на елегантност, малко масивна може би, но нелишена от чар. Най-важното е, че леко деформираните от носене зимни обувки са заменени с нещо доста по-прилично, а фризурата се е разгърнала в едри тъмни къдри. Тъмни къдри, сред които звучно се обаждат зелените череши на обиците. Любовта разхубавява.
Жената повторно се позавърта леко, за да ми даде пълна представа за тоалета. Тоя път не са божури, а някакви сиви и бели орнаменти, които според мене по биха подхождали за перде.
— Не е зле — избъбрям. — Но какво значение има моето мнение? Питайте Владо.
— Защо ще питам Владо? — възразява Лиза. — Владо трябва да ме приеме такава, каквато съм.
— Ами да ви приеме. Пренасяйте се и толкова.
— Само че не преди да се разпишем.
„Това е похвално, че пазите девствеността си до брачната нощ“, окуражавам я на ума си. А гласно казвам:
— Но нали той вече ви е извадил разрешение за стаята на Несторов?
— Това никога няма да му го простя — навъсва се леко дамата. — Човекът едва се беше поминал, а той вече тръгна да му взима стаята.
— И да е избързал малко, то нищо не променя — забелязвам. — Никой покойник не може да остане в стаята си.
— Това няма да му го простя — повтаря Лиза. — И не мога даже да си представя как ще се нанеса в стаята на другаря Несторов.
— Тя вече не е негова — напомням.
А понеже жената продължава да прави пробни стъпки и да сменя позите, добавям:
— Не допусках, че сте суетна.
— Нима това е суетност — да желаеш да се харесващ?
— Мисля, че да.
— А вашето не е ли суетност, като искате на всяка цена да не се харесвате, изобщо да правите лошо впечатление?
— Не съм разсъждавал по въпроса, но допускам, че също е суетност. Мъжката суетност е по-неприятна от женската. Прикрита е.
— Владо не е суетен — забелязва Лиза, като сяда на обичайното си място.
Предполагам, че тия нови обувки доста я стягат.
— И Петко не е суетен — забелязвам на свой ред.
Подир което бързо сменям темата:
— Владо вече не се ли дразни, че все още сте при мене?
— Представете си: не! Вероятно не е ревнив.
Това, че не е ревнив, почва малко да ме ядосва. Подяжда ми самочувствието. Ако не беше Лиза, а някоя Бистра, бих му сложил такива рога, та да ме запомни.
— Наистина странно, че не се дразни — промърморвам почти на себе си.
— Дразните се вие — подхвърля дамата. — Изглежда, че този килер страшно ви е нужен.
— Напротив, съвсем излишен ми е. Смятам в най-близко време да ви го отстъпя заедно със стаята.
— Със стаята?
— Ами да. Заминавам.
— Заминавате?
Тя почва да става отегчителна с това повтаряне на собствените ми фрази. И понеже ме гледа, полуотворила пълните си устни, сякаш не вярва на ушите си, обяснявам:
— Сменям местожителството. Един покоен приятел бе казал навремето, че трябва да излезеш от консервената си кутия. Бях го забравил този мъдър съвет, но сега си го спомних и реших да го използвам.
Жената изглежда съвсем попарена. Сякаш не аз си отивам, а Владо.
— Значи няма да бъдете тук за сватбата?
— Защо? Да не сте ме готвели за кум?
— Не, но просто така…
— Ще бъда с вас мислено — уверявам я. — Смятам, че доста време прекарахме заедно, за да се съмнявате в това.
Тя не казва нищо. Става бавно и бавно се запътва към своя килер, докато аз продължавам да се изтягам на леглото, като се питам защо всичко се получи толкова тъпо с това заминаване.
В тия последни дни имам възможност все по-често да оставам сам вечер, защото Лиза и Владо все по-често излизат, за да използуват докрай ергенския си живот. А за да няма излишен разгул в тоя ергенски живот, живеят го заедно.
В тия последни дни тя сякаш се е поотчуждила от мене и дори когато сме насаме, не подхваща предишните разговори, а мълчи или се задоволява с прозаични фрази, като да спра ли радиатора и искате ли кафе. Хладината май се промъкна помежду ни в онази вечер, когато съобщих за скорошното си заминаване. Странна жена. Може би скърби, че загубва един кум. Или може би си въобразява, че ще се оженим тримата — тя, аз и Владо, — като ние с нея постарому ще си живеем горе, а Владо ще го оставяме долу да си пише домашните.
Всъщност радвам се за нея. Сега, след като Допотопния си е отишъл, а аз заминавам, този мрачен приют за корабокрушенци най-сетне ще добие приветливия вид на семейно гнездо. Ще има достатъчно място за новобрачните и за възрастния баща, и за Петьо и всички ще бъдат свои.
Да, радвам се за нея. Сега най-сетне изцяло ще осъществи своя план за малко уют и бояджиите ще влязат, за да облеят опушените стени със светлина и може би даже миризмата на свежа боя ще успее да се пребори с тоя упорит дъх на влажен мухъл.