— За други неща ти стига и артисва. Изобщо за всичко ти стига, освен за най-важното.
— Щом смяташ, че това е най-важното…
— А как да не е най-важното?
Не си дадох труд да възразявам. Да излезеш с него наглава бе все едно да се надяваш, че влакът, дето иде насреща, ще се отбие, за да не те блъсне. И после, какво значение? Той вече бе решил въпроса за моя сметка, значи спестил ми беше едно затруднение. Още повече аз наистина нямах нищо против комсомола. Не бях разсъждавал изобщо по тоя проблем, за да бъда против.
Някой си беше казал, че ако се движиш заедно с останалите, никога няма да ги изпревариш. Мене обаче друго ме е вълнувало: какво да направя, че да не се движа с останалите, без да се моря, да ги изпреварвам. Отговорът на пръв поглед е съвсем прост: да се тътриш назад. Да, но така е само на пръв поглед. Понеже назад също се мъкне сума народ. И още по-на-зад — също. Изобщо назад е далеч по-оживено, отколкото напред.
Мислил съм доста по въпроса. Въртял съм го и отсам, и оттатък. И единственото, което съм намислил, е, че трябва просто да кривнеш встрани от пътя. Да се забиеш в буренака. Да се изтегнеш там в тихото и безлюдното и да ги оставиш ония да се догонват, да се задминават или да тъпчат на място, колкото да се види, че и те навиват километраж.
Инженерът, последната птица в тоя стар кафез, все не се показваше. Излизаше доста преди мене от къщи и също преди мене се прибираше. Прозорците на стаята му гледаха към улицата и вечер винаги светеха. Не знам дали произвеждаше фалшиви банкноти, или решаваше кръстословици, но не си показваше носа от бърлогата или го показваше в мое отсъствие.
Додето една събота не се сблъскахме на входа.
— Другарят Павлов?
— Другарят Илиев?
Представял си бях, вероятно по аналогия, че това ще бъде трети старик, само че по-млад от ония двамата. Той бе по-млад и от мене. Облечен бе в риза и панталон от жълтозелен военен плат, макар времето да бе захладяло. Мургаво мъжествено лице, открит поглед, коса — кестенява, ръст — среден, особени белези — без особени белези.
— Понеже сте журналист, бих искал да поговорим по един въпрос — рече Илиев.
— Ами обадете се, когато ви е удобно — промърморих, с надежда че това няма да стане много скоро.
Той обаче ми се изтърси още същата вечер.
— Кафе ще пиете ли? — запитах в очакване да чуя „не, няма да мога да спя“.
— С удоволствие.
Прочее пихме кафе и пушихме, додето Илиев разправяше, че съветски учени наскоро били разработили способ за оползотворяване на дима от заводи и електроцентрали, като извличали от него азот.
— Досега искането за филтриране на дима се посрещаше с възражението, че инсталациите струват много скъпо. А сега самото прочистване ще носи печалба, разбирате ли? Азот за милиони левове.
Не беше толкова сложно, че да не разбирам. Ако имаше нещо да не разбирам, то бе защо ми надува главата с тоя негов дим. И това обаче се изясни:
— Въпросът, както виждате, е интересен от две страни: икономическа и хуманна. И понеже проблемът за замърсяването на атмосферата е днес твърде остър, бих искал да напиша нещо във вашия вестник.
Би следвало да отговоря, че вестникът не е мой и че проблемът при цялата си острота не ме засяга, тъй като работя в друг отдел, обаче вместо туй казах: но, да, разбира се, защо не, това е много интересно и пр. от тоя род. Изобщо гледах да го окуража достатъчно, за да се сети да си върви, само че той не бързаше. Наложи се пак да прибягна до идиотски въпроси.
— Тия нови способи, изглежда, са ви създали неприятности. Чух, че сте имали неприятности.
Той ме погледна смутено. Страните му леко се изчервиха под загара.
— Свалиха ме от поста. Но съвсем не във връзка с тези неща.
Сетне посегна към цигарите ми, запуши и рече някак по-свободно:
— Всъщност мярката бе съвсем уместна.
— Искате да кажете — наказанието ви?
— Ами да. Издигането ми, изглежда, е било прекалено стремително; инженер, главен инженер, директор на комбинат. Само че когато станах директор, на гърба ми се струпа такъв куп от въпроси, та просто не знаех кое по-напред. Навярно така съм устроен — не мога да мисля за много неща наведнъж. Взема ли да мисля за едно нещо, трябва да свърша с него и тогава да почна друго.
— Имали сте помощници…
— Че те помощниците ме закопаха. И най-вече тоя по икономическите въпроси.
— Обаче снеха вас…
— С основание. Може да имам достатъчно знания като специалист, но колкото до организацията и управлението… Така че още при първата ревизия нещата си дойдоха на мястото.
— Вие, изглежда, не сте по драмите — установих с леко разочарование.