— Пак се разминахме — рекох с едва сподавено раздразнение. — Ти разсъждаваш от практична гледна точка, а аз имам предвид философията. Материализмът като философия звучи песимистично.
— Тогава защо си го приел? — запита баща ми.
— Де да знам защо… Може би именно защото е песимистичен. Когато ти казват нещо песимистично, по-малко си склонен да мислиш, че те лъжат.
Не знам до каква степен го съзнавах тогава, но амбицията ми бе да надмина баща си. И даже не да го надмина — той бе твърде дребна величина, за да се меря с него, а да бъда нещо съвсем различно от тоя скучен очеркист. Исках да покажа, че да измисляш истории, това не значи да пишеш врели-некипели, както се изразяваше мама, че историите могат да бъдат истински или да звучат като истински, особено ако не се разказват с речника на баща ми.
В началото, разбира се, бях решил да напиша роман. Само че романите са обемиста работа. Не си завършил още първата глава, и куражът ти пресъхва. Така че отлагах. Додето не открих в библиотеката на редакцията някакъв съветски сборник сценарии.
Библиотеката бе здравата окрадена, в нея фигурираха главно такива книги, които никой никога не бе пожелал да задигне, и между тях изрових тоя сборник. Зачетох го просто колкото да видя какво представлява тая велика тайна — сценарият. И открих нещо доста интересно. Да не повярваш просто, че цял един филм се създава върху някакъв текст от 50–60 странички. Ако при това положение все още се намираха чудаци, готови да човъркат с години един роман, аз не мислех да бъда от тях.
Посветих моя сценарий на строителството. Използувах една командировка, за да събера впечатления за фона. Израстването на голям язовир в дивата клисура. Основата, естествено, беше борбата между новото и старото. Дълбоките преобразования в бита и морала. Свличаха се и се къртеха стари наслоения, както се свличаха и къртеха земните пластове от взривовете. Изобщо строителните процеси щяха да бъдат една внушителна илюстрация на душевните процеси.
А самата драма я бях намислил още преди командировката. Младият инженер, който се влюбва в девойката от стола. Само че в нея е влюбен и бригадирът. Тя отначало като че ли предпочита бригадира, но постепенно бива очарована от инженера. Той говори с такива особени думи и разказва за такива непознати неща и в обноските му няма нищо от работническата грубост. Така или иначе, отношенията й за известно време са неопределени и в тая атмосфера на неопределеност между двамата съперници възниква неприязън, която стига в даден момент и до юмручен бой.
А накрая девойката изчезна, за да се появи два дни по-късно с малкото си момченце. Защото се оказва, че била женена, разведена и има дете от нещастния си брак.
Хубавица, но разведена и с дете. Кому е притрябвало такова съкровище. Теренът около хубавицата опустява. Всеки от двамата съперници се бори с предразсъдъците си. Предразсъдъците на старото.
Аз също се борех. Не с предразсъдъци, а с евентуалните варианти. Можеше историята да свърши просто така — теренът е опустял, а съдбата на героинята лежи в бъдещето. Само че това означаваше да победи старото. Можеше и двамата да преодолеят колебанията си, обаче девойката, разочарована от еснафщината им, да обърне гръб и на двамата. А можеше и само единият да се върне към нея. Но кой?
Лично аз бих предпочел това да бъде инженерът. Усещах го някак си по-близък, понеже ми беше по-ясен като тип. Но щеше да се получи, че поставям интелигента пред работническата класа. Пък и в живота обикновените хора по-лесно плюят на предразсъдъците от интелигентите.
Така че работникът все пак победи и тази победа щастливо съвпадаше със завършването на обекта и всичко бе наред. Толкова наред, та още тогава изпитах съмнението, че става съвсем шаблонно, но си казах, че оттук нататък вече работа на режисьора е да го направи по-оригинално с визуалните решения, багерите и всичко останало.
Занесох творбата в сценарната комисия, като се надявах, че редакторът ше ми предложи кресло, ще запита: кафе ли ще пиете или чай, и ще потъне в четене на ръкописа, който би могъл да бъде прегледан за по-малко от два часа.
Вместо това секретарката, която ме посрещна, погледна безразлично акуратно надписаната канцеларска папка, нареди да отбележа отгоре адреса и телефона си и ме уведоми, че при нужда ще се обадят.
Разбира се, не се обадиха. Обадих се аз. Обаждах се неведнъж, но отговорът беше, че още няма отговор и че трябва да чакам реда си. Много месеци по-късно, когато в някакъв разговор с нашия зам.-главен споменах за историята със сценария, той ми се изсмя: