Други ден е петък и аз вече съм се снабдил с билети и нейде към пет се обаждам от редакцията на Беба, както сме се уговорили. Обаче, вместо да бъда награден с одобрително възклицание, чувам само:
— Не вярвах, че ще вземеш билети. И по-добре да не беше взел…
— Какво има? Какви те прихващат? — запитвам с известно раздразнение, защото в тоя момент на вратата се е появил Янков, а зад гърба му се вижда и някаква жена и той ми прави настойчиви знаци, сякаш не вижда, че говоря по телефона.
— Само за момент, Антоне… — произнася Янков.
Докато в слушалката гласът на Беба каканиже:
— Ами изтърсиха ми се гости и не мога да ги разкарам, така че…
— … Така че сам да вървя на концерт — скъсявам вместо нея.
И запитвам Янков:
— Какво има?
— С кого говориш? — чувам гласа на Беба.
— Ами не съм сам, в редакция съм… — отвръщам, като отново поглеждам към Янков.
— Кажи поне кой беше номерът? — пита той. — Кой номер бе?
— Абе адресът ти! Номерът на къщата!
— Трийсет и шест, не помниш ли…
— Такава игра не знам — обажда се Беба. — Трийсет и едно, това и децата го знаят, но трийсет и шест…
— Значи преметна ме? — запитвам, понеже Янков се е измел.
— Напротив: облекчих те. Ела към десет направо вкъщи.
— Ще дойда — отвръщам късо и затварям.
В края на краищата не ми е съпруга, та да й държа сметка. Положително има гости. И непременно трима на брой. Неизбежното каре. А когато Беба трябва да избира между такъв квартет и някаква си симфония… Бедният Моцарт.
И бедният Тони. Защото на мене концертът няма да ми се размине. Свикна ли с мисълта, че ще нравя нещо, правя го, колкото и да ми е неприятно. И по-добре. Едно късо нарушаване на изолацията-и тя става още по-желана.
Обстановката в зала „България“ ми е добре позната, за да събужда любопитството ми. Не е възможно да си бил съпруг на Бистра и да не са ти познати всички тия места, където хората се стичат да се наслаждават на изкуството или да се каляват в скуката му. Противно на очакваното, салонът здраво се напълва с любители на контрапункта и аз изпитвам оная усетена още в детинството тягост пред навалицата, атавистичния рефлекс да стана, да си разчистя път с нозе и лакти и да се втурна към спасителния изход.
За щастие взел съм по стар навик места до пътеката, а столът от другата ми страна е празен, тъй като това е столът на Беба. Така се диша по-леко. Седя прочее и дишам, доколкото мога, и също доколкото мога, се старая да не мърдам, да не кашлям и да не слушам гърма на оркестъра, а само лениво да следя откъслечните мисли, минаващи повече или по-малко транзит през сънната мъгла в главата ми.
С две думи, изпитанието не е чак толкова тежко, поне до почивката. Но когато отново се връщам в залата след укрепителната доза тютюнев дим, мястото до мене се оказва заето от някаква жена, и тази жена не е Беба.
Това е една по-висока и по-едра Беба, облечена значително по-безвкусно, а също и значително по-безцеремонна в държането, защото не само е поставила снажната си ръка върху облегалката, но и когато се заема да разглежда програмата, непринудено забива лакът в слабините ми.
— Ако искате да ме изтърбушите, трябва да натиснете малко по-силно — съветвам я полугласно.
Жената ме поглежда най-първо с нещо като усмивка, въобразявайки се, че се шегувам. Обаче изразът на лицето ми не е твърде шеговит и тя също сменя израза.
— Прощавайте.
Непознатата, макар и съвсем частично е поотдръпнала пълната си ръка. Но за да придаде все пак известно достойнство на отстъплението си, пояснява:
— И аз съм платила също като вас.
— Само че не точно за това място.
— А вие откъде знаете?
Вместо отговор изваждам от джоба си неизползувания билет и небрежно го показвам.
— Добре, добре, ще ви освободя мястото… щом сте свикнали да седите на два стола.
— Не държа да го освобождавате — промърморвам, като виждам, че наистина се готви да стане.
Готви се, но подир късо колебание отново се отпуска, понеже тъкмо в този момент пътеката е задръстена с прииждащата отвън публика.
Жената е загубила своята безцеремонност, а отчасти и своята импозантност, тъй като се е свила сега изцяло в границите на креслото си. И аз със закъснение усещам известен срам за глупавото си държание и известно съжаление към това грубовато същество, което едва ли е дошло на концерта, за да показва тоалета си, защото просто няма какво да показва.
„Работата не е в това, че съм свикнал да седя на два стола, а че страдам от мания за задушаване. И когато почнах да ходя по концерти, винаги се снабдявах с по три места — средното за мене, а другите две — за манията ми. Едва по-късно се сетих, че манията може да ое смести и на един стол, стига да сядам до пътеката.“