Обяснението, естествено, го давам наум, понеже додето се реша да го произнеса гласно, концертът вече е почнал, а няма нищо по-неловко от това, да водиш разговор, когато от едната страна оркестърът те заглушава, а от другата публиката ти шътка и те приканва да напуснеш залата.
„Вие, разбира се, ще помислите: ега ти аристократа, да седи едновременно на два стола! — продължавам — безмълвния си монолог. — Но съгласете се, че подобна ситуация носи и съответните рискове. Не случайно народът казва «от два стола, та в средата!» Прочее, аз поемам риск и това вече би следвало да ви убеди, че се касае не толкова до аристократизъм, колкото до маниакалност. «Знам я аз вашата маниакалност — ще възразите вие. — Името на тая маниакалност е Беба.» Обаче дори да е така, съгласете се, че вие не сте Беба. И макар вашата фасада също да внушава респект, особено що се отнася до балкона, но между вас и Беба съществува известна дистанция.“
С помощта на подобни нелепости, навървени без особени усилия, успявам някак си да издържа до края на изпитанието. Просто изключвам за грохота на инструментите, а също и за присъствието на съседката, вече напълно забравена, макар монологът ми поне в началото да е адресиран към нея.
Опомням се едва при аплодисментите и първата ми мисъл е да побързам към гардероба за шлифера, а втората — да се отправя към Беба, понеже наближава десет.
Вече сме в края на септември и нощта освен дето е студена, но е и мокра. Дребен дъждец кръжи в ореола на лампите, носен от хладния вятър, и аз поемам с бързи стъпки към вярната посока, обаче едва стигнал до ъгъла, някаква неприятна мисъл ме кара да забавя крачки и да се отбия в първата телефонна кабина.
— Предполагам, че гостите ти още са там.
— Ами… — чувам мънкането на Беба.
— Бистра, Жорж и кой още?…
— Ей, че си мнителен… Добре, ела след един час. Ще ги разкарам.
— Не е ли по-добре да дойда утре?
— Уф, че си!… Хубаво, ела утре. Ела направо в осем.
Разбира се, че са Бистра и Жорж. Трябваше да се сетя по-рано. Не че имам нещо против бившата си жена, но след като пет години съм съзерцавал физиономията й, мисля, че имам право на известна почивка.
Краят на септември, а като че ли е зима. Капризи на времето, както гласи една наша рубрика. Вятърът разгонва редките минувачи по „Раковски“. Само пред входа на „Будапеща“, както винаги в тоя час, цари оживление. Клиентите от затворените вече кръчми напират, за да влязат и да си домият. Вечният ужас, че може да се прибереш вкъщи, преди да си се наквасил достатъчно. Неволно забавям крачки, но навалицата ме обезкуражава и наново вдигам скорост.
Тъкмо приближавам входа на къщата, когато оттам излиза някаква жена. Значи и жени вече се появиха.
Непознатата спира пред вратата, сякаш се колебае коя посока да хване. Всъщност не се колебае. Чака ме.
— Той ме изгони — оповестява тя, когато приближавам.
— Кой ви изгони? — запитвам сухо, след като установявам, че непознатата е моята съседка от концерта.
— Вашият съсед.
„Кой съсед?“ — би трябвало да кажа, обаче това съвсем не ме интересува. Затуй избъбрям:
— Съжалявам, но не нося отговорност за съседите си.
Готвя се да я подмина, когато тя произнася с друг тон, един тон, съвсем неподходящ за ниския й дрезгав глас, един тон с почти умолителна нотка:
— Бих искала да поговоря с вас…
— Ами говорете… Слушам ви…
— Тук ли?
— А защо не тук?
— Студено е…
Едва сега забелязвам, че жената е без шлифер и тоалетът й, ако този термин не е съвсем подигравателен — никак не подхожда за една дъждовна вечер.
— Вие не се страхувате да влезете в квартирата на съвсем непознат мъж? — запитвам, като вадя ключа от джоба си.
— Не съм в такова положение, че да мисля за страхове — отвръща унило жената.
А сетне добавя:
— Нито да се обиждам от подигравките ви.
— Моля! — поканвам я, като отварям вратата. — И внимавайте да не си счупите някой крак.
Сега, както е застанала в стаята под светлината на малкия бял абажур, мога по-добре да я разгледам.
Колкото до абажура, той ми е наследство от Жорж и представлява вероятно част от плювалник, задигната от някое учреждение. Би следвало отдавна да го заменя с нещо по-прилично, но Жорж е пропуснал да ми вземе пари за плювалника, значи касае се до подарък, а подаръците трябва да се уважават.
Жената е импозантна и жалка едновременно, доколкото тия две понятия биха могли да се съчетаят. Импозантна с физиката си и жалка с навлажнената лятна рокля, с неловката поза и унилото изражение на лицето.