— Тогава донеси една чаша, вместо да ме черпиш с еротични гледки.
— Толкова ли си чувствителен? — пита наивно жената.
Тя става, обръща се, за да ми покаже добре как в туниката се открояват задните й части, после тръгва да шета.
— Водка имаш ли? — извиквам подире й.
— Не щеш ли уиски?
— Предпочитам чаша водка. В памет на един покоен приятел.
— Само за покойници не ми говори — предупреждава Беба.
Но когато донася подноса, сама запитва:
— Какъв беше този твой приятел?
— Такъв като мене. С две капитални разлики все пак: голям туз по линия на идеите и пълна нула по гънката част. Може цял ден да наблюдава балкона ти, без да му дойде някаква конкретна мисъл.
— Значи хомо…
— Съвсем не. Просто интересът в едната посока го караше да забравя другата.
— Вие, учените, всичките сте малко така!… — забелязва Беба, като раздвижва белите си пръсти с розов маникюр край слепоочието. — Имах навремето един, който бе магистър на кръстословиците. От тях си вадеше хляба. И сам казваше, че докато ги намислял, в главата му се въртели все едни такива сексуални думи, дето хич не са за кръстословица. А като стигнехме до сексуалната част, изглежда, почваше да мисли за кръстословици, защото за нищо не го биваше.
— Много трудна си — казвам. — Щом даже Жорж не ти харесва.
— Жорж е опасен — отвръща тя.
— Като любовник?
— Жорж е опасен — повтаря Беба, без да слуша глупостите ми. — С два крака е в подземния свят.
— Иначе как ще пласира бонове.
— Боновете са нищо. Има други неща: валута, злато, бижута, знам ли още какво.
— Значи добра партия.
— Добро харакири. Ще хлътне, за да повлече и мене.
— Жорж е хитър.
— Глупав е. Само глупав човек може да работи с толкова комбинатори едновременно. Ами че нали първият, когото хванат, ще натопи и него.
— Сигурно има нещо наум.
— Може и да има. Но няма да го огрее.
С това темата бива изчерпана, понеже дамата млъква, а аз никак не се интересувам от плановете на Жорж. Минаваме на друго и изпиваме още по чаша, докато Беба се сеща:
— Гладен ли си?
— Не, но ще ти правя компания.
— Тогава ела в кухнята.
Сменяме местожителството и когато се озоваваме в екипираното с всички технически съоръжения помещение, сияещо с фаянсови плочки и пластмасов гланц, избъбрям с респект:
— Би трябвало тук да каниш гостите, ако искаш да им вземеш акъла.
— Никого не пускам тук. Ти си единственото изключение. Какво да те правя, като си още в програмата ми.
Размайвам се на следния ден у Беба чак до обяд. Сетне, за да покажа, че не съм съвсем лишен от кавалерско чувство, я завеждам да хапнем в „София“ под звуците на едно пиано, което никой не си дава труда да слуша. Едва сме приключили с кафето, когато дамата поглежда финото си часовниче и обявява:
— Трябва да вървя.
Излишно е да питам „къде“. Това й е хубавото на Беба, че е прекалено заета със себе си, за да й остава време да те отегчава. Изпращам я до адреса на поредния покер и тръгвам към къщи, понеже днес е почивен ден за редакцията.
Времето наново се е оправило и небето е толкова синьо, колкото може да бъде само в една хубава есен, а когато излизам на булеварда, внезапно се сещам, че онази, непознатата, дето не й знам даже името, може още да се мотае в квартирата, така че решавам да й дам известен срок, за да се измете окончателно, и поемам към парка.
Докато се движа бавно по алеите, като гледам да не се препъна в някое от бягащите насам-натам деца, сещам се за моя покоен приятел, тъй като най-вече с него обикаляхме из тия места, не за да смаляваме коремната си обиколка като Несторов, нито за да практикуваме дишанията на йогите, а за да обмисляме подробностите на поредния сценарий.
Петко бе свикнал да ми вика снизходително „брат-че“ не защото гледаше на света отвисоко, а защото бе с три-четири години по-възрастен от мене. Колкото до горната гледна точка спрямо света, тя бе тъкмо като моята, понеже и двамата бяхме върлини към един и осемдесет.
Имаше спортна фигура, искам да кажа, щеше да има, ако не бе някак сомнамбуличен в движенията, с нещо отпуснато и машинално в походката и жестовете, като че оставяше тялото си да действа, докато самият той духом се намираше на друго място.
Едно мургаво мъжествено лице с малко мрачен нюанс поради неизменната сериозност на израза и поради тъмните очила, които рядко сваляше и които му служеха, предполагам, за да крие тактично факта, че докато вие говоритет, той мисли за нещо съвсем друго.
Обличаше се с цялото разнообразие, възможно в диапазона на неговия гардероб, който се свеждаше до чифт дънки и тъмен костюм на сивочерни капки, придружен обикновено от тъмна риза.