— Носиш все тъмни ризи — забелязах веднаж.
— Няма кой да ме пере.
Фраза на кокетство, разбира се, тъй като беше учудващо чист, ако се вземе под внимание небрежността му към битовите подробности и пълното безразличие към материалното. Когато излизахме заедно, съвсем не се интересуваше накъде ще тръгнем, къде ще спрем, какви хора ще ни заобикалят, какво ще ядем и дали ще ядем.
Мрачната му фасада предполагаше и черни очи. Видях ги, когато още първия път в кръчмата свали очилата — един тъмен поглед, странно съсредоточен, или по-скоро откачен, който проникваше през вас не за да ви изследва, а за да мине оттатък и да продължи нейде в пространството.
Не искам да кажа, че беше прекалено загадъчен или напълно слънчасал. Обикновено се държеше доста нормално, с търпима безцеремонност и поносима затвореност, а разбъбреше ли се, което също му се случваше, това бе едно спонтанно бъбрене, неприсъщо на хора, дето държат да изглеждат загадъчни.
Бъбренето му понякога добиваше тона на откровение, но едно такова откровение, сякаш надзърташ в тъмна вода, без да разбираш колко е дълбока, или проникваш в някакъв душевен хаос, без да обхванеш измеренията му. И все пак имаше нещо особено в тоя човек. Разбрах го съвсем случайно, когато веднаж подхвърли с неизменното си мрачно изражение:
— Това е наистина смешно!
Едва при тая банална фраза се сетих, че никога не бях го видял да се смее, нито дори да се усмихва. А щом даже усмивката не те спохожда, значи нещо не е в ред. Знам го по себе си.
Думите „това е наистина смешно“ той ги бе подхвърлил по повод на нещо, приемано открай време не за комизъм, а за наслада, пък ако щете, дори за красота и романтика — любовта. Но за да обясня всичко, би трябвало да почна от това, че по онуй време се мъкнех с една студентка — Катя, — а понеже тя пък бе неразделна с друга студентка — Елена, — налагаше се нерядко да развеждам и двете, едно доста обременително и за щастие не всекидневно задължение.
Между нас казано, Елена далеч повече ловеше окото от Катя, тъй че, ако трябва да избързвам, би следвало да поясня, че впоследствие интимните ми отношения се пренесоха от Катя към Елена, нещо съвсем естествено, ако си спомним, че между любимките на Афродита никога не е фигурирала никаква Катя, докато Елена е била една от първите фаворитки на капризната богиня на любовта. По времето, за което говоря обаче, героинята на „Илиада“ само ме дразнеше и аз бях още доста наивен, за да се сетя, че дразни ли те една жена, това е вече сигнал да си отваряш очите с нея. Дразнеше ме най-вече с ултрамодерните си и радикални възгледи, защото и тя като Катя бе медичка, а понеже бе медичка, беше си втълпила, че трябва да оценява всичко от строго биологична гледна точка.
Елена бе ме забелязала веднаж в „България“ в компания с Петко, а навярно бе чула и от Катя нещо за дружбата ми с Петко, тъй че от известно време бе почнала да става отегчителна с рефрена си: „Кога ще ни запознаеш с твоя Петко“, и аз се принудих една вечер да уредя някакво пиршество в „Руския клуб“, едно импровизирано събиране, свързано с доста дълга предварителна подготовка, понеже приятелят ми съвсем не бе любител на тоя род сеанси.
— Имай предвид, че Елена ти е хвърлила око — сметнах за необходимо да предупредя Петко.
— Не е опасно — отвърна нехайно онзи. — Тя не ме познава, тъй че не е опасно.
— Какво значение — познава ли те или не?
— Капитално, братче. Ако вече те познава, нямаш никакъв шанс да я разочароваш.
Вечерята почна малко спънато, както се случва при среща на непознати хора, но първоначалният тласък на водката и бъбривостта на Елена бързо създадоха някаква видимост на оживление, крайно необходима, за да не си мислят околните, като ни гледат такива мълчаливи и хладни, че сме се събрали за подялба на наследство.
Дали за да блесне с ерудиция, или за да напипа темата, с която би могла да увлече приятеля ми в разговор, но жената с модерните възгледи скачаше от последните театрални премиери на последните филми, а оттам на последните открития в сферата на гените, без да пропуска и някои феномени на сексулната революция, убедена вероятно, че щом сме в „Руския клуб“, то и беседата следва да бъде пъстра като руска салата.
Петко обаче не кълвеше. И доколкото кълвеше, за обект му служеше чинията с маринованите гъби, откъдето понякога лениво набождаше някой дребен екземпляр, колкото да не поглъща водката съвсем на голо. Едва когато Елена, забравила всяка предпазливост, спомена името на Кафка, приятелят ми й отправи тъмните си очила, за да запита: