Жорж отваря вратата и понечва да прибере ключа, но се сеща и ми го подава. Прибирам го, без да съм сигурен трябва ли да благодаря. Проникваме в някакво тъмно антре, от което ме лъхва миризма на мухъл, на влажна мазилка и препарат за хлебарки.
— Усещаш ли? — пита водачът ми.
— Не ми е окапал носът.
Оказва се обаче, че усещаме различни неща.
— Баща ми някога търгуваше с розово масло — обяснява Жорж. — И тъй бе влюбен в миризмата му, че омирисваше цялата къща с розово масло. И виж, толкова години са минали, а още се носи дъх на рози.
Дъх на рози… Луд човек.
— Внимавай, тук няма крушка — мърмори бившият стопанин, като ме превежда през антрето.
— Тук също — добавя той, когато влизаме в някакъв все тъй тъмен, обаче далеч по-обширен чертог. — Нали са общи помещения, никой не се сеща да сложи крушка. Впрочем от кухнята идва достатъчно светлина.
През една отворена врата в дъното наистина прониква сноп усойна светлина, врязваща се като лъч на прожектор в полумрака на хола. Защото, както Жорж бърза да ми обясни, това е холът.
— Не е много уютно, обаче какво значение. Тук се минава и заминава. А в кухнята всеки си има отделен котлон. Моят, тоест твоят, е точно срещу вратата.
Стопанинът обаче смята за излишно да ме занимава с такива прозаични неща като кухнята и ме повежда към най-тъмния ъгъл на просторния хол, откъдето, ако не ме лъжат очите, започва някаква стълба.
— Оттук нагоре са твоите покои — осведомява ме Жорж. — Тая тъмница долу не те интересува.
— Щом казваш…
— Гледай да не се изтресеш по стълбата, плъзгаво е. Какво дърво, какъв лак… Толкова години са минали, а муха да кацне, ще се разцепи…
Не знам дали от лака, или от мръсотията, но стълбата наистина се оказва плъзгава. Изкатервам се все пак някак си в мрачината, като следвам Жорж то петите. Стигаме до сводеста вратичка. Жорж я отваря и не без известна тържественост ме въвежда в дълъг светъл коридор.
— Тук е друго, а?
— Така ли мислиш? — отвръщам колебливо, тъй като коридорът, както е задръстен от стара изпочупена мебел, не ме изпълва с благоговение.
— Какво има да мисля! — възклицава почти възмутено Жорж. — Ето ти терасата, изцяло на твое разположение, ето ти тоалетната, тоже на твое разположение, ето ти и банята, също на твое разположение.
При тия думи той разтваря една след друга вратите на горепосочените помещения, но още преди да съм надзърнал в тях, се насочва към последната врата, отваря и нея с царствен жест и обявява:
— А ето и стаята.
Влизам, донейде смутен от факта, че въпреки обедния час, в стаята сякаш се мръква. Не искам да кажа, че й липсва прозорец. Има си даже два, от тия същите, болничните, само че единият е почти задънен от калкана на съседната кооперация, а другият е за-тулен от гъстата листовина на орехово дърво.
— Малко е тъмнично…
— „Тъмничко“, глупости! А защо ти е да бъде светличко? За да пукнеш от жега? Виж каква хладина, какво спокойствие…
Като потвърждение на репликата точно в тоя миг иззад ореховата шума гръмна неистово някакъв магнитофонен рок.
— Аз на това копеле мамицата му ще разгоня — изръмжава Жорж. — Иначе кварталът е тих като църква, но това копеле с неговата уредба…
Стопанинът не довършва, вероятно успокоен тъкмо навреме от мисълта, че сега вече в тая стая ще живея аз, а не той.
— Да свършим и с деловата част, че Бистра ще ме чака.
Не възразявам, понеже съм зает с огледа на стаята. Някога тя вероятно е била боядисана в зелено, обаче зеленото отдавна се е обезцветило до сиво, а сивото е обогатено от най-различни нюанси на черното и кафявото, получени от сложни химически реакции между саждите, влагата и мазилката. Край двата прозореца от потона към пода, там където вероятно е текло от покрива, се спускат дълги ръждиви петна, наподобяващи потъмнели снимки на огромни сталактити. Уютът се допълва от няколко подходящи мебела — споменатият вече гардероб, наистина огромен и мрачен като домашна гробница, метален креват с месингови топки, охлузено кожено кресло с неопределен цвят, столове и маса без особени отличителни белези. В дъното на стаята, отляво на входната врата, забелязвам втора врата.
— А, щях да забравя — обажда се Жорж, уловил погледа ми. — Тук имаш нещо като малка стая. Можеш да я използуваш за спалня.
Той отваря вратата и аз хвърлям бегъл поглед, колкото да се уверя, че килерът е наистина по-просторен от гардероба, но не дотолкова, та да побере металния креват. Което се и опитвам да обясня на водача си.
— А бе к’во ще вкарваш креват. В коридора има една пружина. Тук, на тая пружина, старият спа сума време…