— Аз не съм толстоист. На злото трябва да се реагира. Но без да му обръщаш излишно внимание. Минаваш през него и заминаваш.
— А ако се разбиеш в него?
— Може и да се разбиеш. По-добре да се разбиеш, отколкото да избягаш. Да се вбесиш е лошо, Да избягаш е съвсем лошо.
— Хубаво правило. Обаче само за човек с добра физика.
— Ти пак не разбираш, че въпросът не е до физиката. Ако беше до физиката, най-умно е да си я пазиш, добра или лоша. Въпросът е до психиката. Могат да те набият пет пъти, десет пъти, но няма да те бият дял живот. А достатъчно е веднаж да се покажеш пъзльо, и това ти остава за цял живот. Като травма. Като унижение. Като страх.
Тръгнахме надолу. Преди да стигнем изхода на парка, той вдигна ръка за сбогом:
— Ще те оставя.
— Защо? Къде отиваш?
— Ще се разходя още малко. Имам да мисля. Много имам да мисля, братче.
И ме остави. Завинаги. Просто се изпари или потъна в земята. Два дни след боя в градината секретарката на студията ми позвъни по телефона да пита за него.
— Не съм го виждал. Търсете го вкъщи.
— Не знам къде живее.
След няколко дни пък аз се обадих в студията да го търся. Нямало го никакъв.
И изчезна от хоризонта.
Отпърво реших, че ония с джинсите са му видели сметката. Дебнали са го отдалече и като се е върнал в парка, са го претрепали. После си казах, че ако е имало нещо такова, щеше да се разбере я от болницата, я от милицията. А после за някое време го забравих. Бях се понесъл по вълните на любовта.
Разхождам се в парка, а също и в миналото по-дълго от предвиденото. Вероятно защото ми е безразлично дали ще бъда в парка или другаде. А може би и защото съм нагазил вече в оная възраст, когато все по-често се обръщаш към миналото, понеже от бъдещето няма какво да очакваш. От миналото — още по-малко, но там поне има някакъв шанс да стигнеш до обяснението. Само че за да се добереш до него, трябва много да копаеш. И ти копаеш. В морето — дупка.
Здрачаването ме връща към реалността и по-специално към съображението, че утре е неделя, а вкъщи няма нищо за ядене. Напускам скръбното царство на жълтеещата вече листовина, на влагата и аромата на гнили листа, за да се върна към живия живот, вмирисаните на изгорял бензин улици и навалицата по магазините. Купувам каквото намирам и колкото мога да нося, като си мисля, че ако вкъщи ме чакаше някой, например децата, пазаруването би било по-малко тягостно.
Ще остана само за ден-два, бе казала тя. Като излизате, пуснете ключа в пощенската кутия — бях казал аз.
Прозорците на Илиев светят и това ме навежда на мисълта да обезпокоя него, макар да е по-уморително — за него се налага да звъниш четири пъти. Той не ме принуждава да го чакам и приема с добродушие обяснението ми — извинявайте, забравих си ключа. Отварям кутията, монтирана от вътрешната страна на вратата, и намирам в дъното й споменатия ключ.
Горе в моето преддверие се сблъсквам с очебийна промяна: старите мебели на Жорж са наредени в дъното на помещението, а коридорът е чист до неузнаваемост. Това отново ми напомня кой ден сме днес. Денят, когато идва чистачката. Дошла е, звъняла е, а непознатата й е отворила, така че в понеделник жена ми ще разполага с неочаквана и богата информация за промените в живота ми. Той го е ударил на разврат, тоя не-прокопсаник. Освен Беба си има и още една за домашно ползване.
Стаята ми също е изрядно почистена. Но преди да завъртя електрическия ключ и преди да стигна до това откритие, забелязвам една друга подробност: под вратата на килера мъждее тънка ивица светлина. Може би е забравила лампата. По-добре да е забравила да загаси лампата, отколкото да е забравила да изнесе себе си.
Почуквам, за да установя, че второто е вярно. Тя казва влезте, а понеже не влизам, сама излиза. Усещам напрежението й, също както онази вечер. Само че сега то не е от сексуален характер.
— Както виждате, още съм тук — произнася тихо жената и се усмихва неловко.
— Но ключът беше оставен долу…
— Е, да, оставих го. Реших, че е грехота да ви притеснявам повече, особено след като снощи не се прибрахте, за да ми кажете: ето виждаш ли, зарад тебе не се и прибирам вкъщи… Изобщо тръгнах си и потърсих някакво друго решение, но навсякъде ударих на камък и отново се върнах и звънях, обаче никой не се обади и точно в тоя момент един ваш съсед се прибираше…
— Кой съсед?
— Възрастен един… и доста едър…
— А чистачката не идва ли?
— Идва.
— Е, и?…
— Ами попита ме каква съм ви. Аз й обясних, че съм новата чистачка. И тя си отиде.
Премълчавам. Туй, което бих казал, се отгатва и без да го казвам.
— Друго не ми дойде наум — произнася стеснено жената. — Мислех, че това е единственият начин да не ви злепоставя.