— Единственият начин е друг.
— Знам… Но разберете, че съм в пълна безпътица. Ще си тръгна при първа възможност, обещавам ви.
И понеже като единствен отговор й поднасям навъсената си физиономия, жената запитва:
— Толкова ли ви е нужен този килер?
— Вижте — казвам. — Този килер съвсем не ми е нужен. И ако бе възможно да го демонтирам, бих ви го дал да си го носите на гърба, където щете, за вечно ползуване. Само че, както виждате, няма начин да го демонтирам и той е част от квартирата ми, а вие, поставена в него, се превръщате в част от грижите ми и кашите почват да се забъркват една подир друга… Изобщо как да ви обясня, че килер не ми е нужен, обаче ми е нужно спокойствие?
Непознатата ме слуша с леко полуотворена уста, сякаш изненадана, че съм благоволил да изрека толкова много фрази на един път.
— Разбирам — произнася апатично тя, извръща се, влиза в килера, колкото да вземе чантата си, и бавно поема към изхода.
Аз също разбирам. В тия бавни, много бавни стъпки наред с искреното униние има и мъничко преиграване. Един етюд па безнадеждността, един последен опит да се предизвика съчувствие. Отправям се към пълната безпътица — говори жената. Върви където щеш — отвръщам аз.
— Чакайте — промърморвам в мига, когато тя поставя ръка на бравата. — И оставете тоя етюд.
— Какъв етюд?
— Тоя същия, дето го разигравате: етюда на отчаянието.
— Лесно ви е да се подигравате — казва тя, като пуска бравата.
— Не стойте така. Седнете някъде.
Жената избира от двата налични стола тоя, който изглежда по-издръжлив, докато аз се настанявам на леглото. Запалвам цигара и едва подир туй се сещам, че би следвало да предложа и на нея.
— Бях решила да не пуша — произнася колебливо тя, но запалва.
— Да допуснем, че останете тук още някой и друг ден. Обаче аз имам съседи… Може да дойде милиция… Все пак трябва да знам коя сте, каква сте…
— Не съм обрала, нито убила. По тази точка можете да бъдете съвсем спокоен.
Тя ме гледа прямо с едрите си черни очи, сякаш за да ме убеди в своята искреност.
— И все пак имам чувството, че се криете от някого или от нещо. Чак пък толкова да няма къде да се приютите… Нали досега все пак сте живели нейде…
— Живях при майка си.
Тя наново ми е отправила откровения си поглед.
— И какво? Майка ви да не е умряла?
— За мене — да. Иначе си е жива и здрава. Не мога да се върна повече там. И няма къде другаде да отида. Но това е само за момента. Сигурна съм, че в най-близко време ще намеря някакъв изход.
— Да се надяваме — промърморвам.
После се сещам:
— Аз не знам даже името ви…
— Викат ми Лиза. Цялото ми име е доста дълго и ужасно старомодно: Елисавета.
— Това е добре — кимам.
— Кое е добре?
— Че името ви е дълго. Ако майка ви е ядосана, докато изкрещи Е-ли-са-ве-та, и ще й мине ядът.
— Съвсем не! Ядоса ли се, тя се улавя за сърцето, изпищява „умирам“ и припада. Няма да се върна там.
Не възразявам. Жената леко е отклонила поглед към стената над леглото, където — може би съм пропуснал да кажа — е закачена цветна снимка от „Плейбой“, мършава самка с огромни гърди. Още едно наследство от Жорж, което не съм се сетил да изхвърля.
— Още като видях тая мацка, разбрах, че сте по фините мадами — забелязва Лиза.
— Тя е на предишния наемател — осведомявам я. — Аз не съм по мацките.
Жената не казва нищо, но продължава да гледа встрани. Абажурът-плювалник осветява само едната половина на лицето й, бяло и безизразно, докато другата страна едва се отгатва, затъмнена и загадъчна.
— Готова съм да ви кажа цялото си житие-битие — съобщава ненадейно тя с безучастен глас, — но не знам как да започна.
— Най-добре не започвайте.
— Вие сам питахте… — избъбря Лиза, леко до-качена от безразличието ми.
— Мислех, че криете нещо. Но щом нищо не криете, защо е нужно да ми разправяте.
И за да покажа, че разговорът е приключен, ставам от леглото, вземам оставения до вратата найлонов плик с провизиите и се отправям към масата.
— Благодаря ви. Вие сте добър човек — чувам зад гърба си.
— Нека не преувеличаваме — измърморвам.
Лиза вече се е прибрала в килера, когато се сещам. Общо взето, бавно загрявам, но накрая винаги се сещам. Потропвам на вратата и след тихо „да, моля“ подавам глава. Жената тъкмо е извадила от чантата си парче кифла, едно доста неугледно парче, което външно прилича на кифла, а вероятно има твърдостта на слоновата кост.
— Това ли ще вечеряте? — любопитствам.
— При моята физика много ядене не се препоръчва — обяснява сконфузено жената.