Да, заоблено женче, но доста едричко и с една енергичност в походката и жестовете, която подхожда повече на мъж, отколкото на жена. Лицето й беше… Не знам какво беше лицето й. С лицата най-много се затруднявам, даже в очерците на трудова тема. Ръстът, гръдната обиколка, пък ако щете, и тазовата — това се измерва в сантиметри и никой не може да те обвини в субективизъм.
А лицето… Ще кажеш черни очи или сини или ако искаш да си по-цветист — тъмни като нощта или лазурни като небето, макар че и небето веднаж е лазурно, друг път — не. И какво? Ще кажеш голяма или малка уста, правилен или вирнат нос. И какво? Нищо. С такива определения се попълва въпросник, обаче не се рисуват лица. Лицето е за фотографа или художника, а не за писача.
Колкото до данните по въпросника — обло, донейде широко лице с бяла кожа — това лято очевидно не е помирисвала море, — черна коса, но разчорлена по хипарски така, че добавъчно да подчертава облостта на лицето, понеже някои жени, ако фризьорката не им каже какво да правят и какво — не, нямат акъл дори да си изберат прическа, а Лиза но причини от техническо естество очевидно отдавна не се бе срещала с представителки на фризьорската професия…
Носът… „Правилен или вирнат нос“… Нейният бе леко вирнат, както се и полага на един нос, който се пъха, дето не му е работа. Колкото до неголемите, но пълни устни, те в името на светата традиция биха могли да се нарекат чувствени, ако не беше тая твърдост, лъхаща от цялото лице, лишено от оня разгул на красноречиви погледи, усмивки, полуусмивки, капризни и бегли изражения, приемани като синдром на женско очарование. Не че физиономията й бе съвсем без израз, само че рядко се сещаше да го сменя. Изобщо една застиналост, зад която не знаете какво се крие, в случай че все пак се крие нещо.
Не знам защо тази застиналост понякога ми напомняше смътно за моя покоен приятел, само тази застиналост, нищо друго, тъй като онзи, освен че си беше мъж, но бе и мрачен, а също и с признаци на леко слънчасване в погледа, докато Лиза може да беше всякаква друга, обаче не и мрачна, а големите й тъмнокафяви очи доста внимателно се вглеждаха в тоя земен свят.
Отличителни белези? Обиците. Имам чувството, че никога не ги сваляше. Едни едри топчести обици, като че лицето й не бе достатъчно топчесто, едни такива обици от матов зелен джам, които звънко се обаждаха като две зелени череши сред черния гъсталак на косите. Евтини обици, призвани да завършат репертоара на тая евтина хубост.
Изобщо имаше слабост към бижутата, както скоро разбрах. Обаче й липсваше възможност да си ги набавя. Не само истинските, каквито едва ли бе и сънувала, по дори и тия евтините, изглежда, не бяха по възможностите й. Едно пиринчено синджирче, изпълняващо почетната роля на колие, две гривни от фолклорния тип, дето оставят върху ръката зеленикавочерен отпечатък, и някакъв пръстен с някаква сребърна монета, до това се свеждаха съкровищата й. Плюс обиците. Обиците бяха в постоянна употреба.
— Ще ви чистя стаята и ще ви пазарувам — бе казала тя още в първите дни. — Нямам друг начин да ви се отплатя.
— Ако ми трябва чистачка, ще извикам жената, която вие тъй любезно сте отпратили — възразих.
— Но тази ваша чистачка просто премества боклука от средата на стаята към кьошетата.
— Не знам, не се завирам из кьошетата. Обаче не желая да ви превръщам в слугиня.
— За да се чувствате като благодетел? Но аз как ще се чувствам?
Би следвало да й кажа, че щом е толкова чувствителна, може да върви където си ще, обаче когато човек е в такова положение като нейното, не изпитваш удоволствие да му удряш шамари.
— Добре — отстъпих. — Тогава, за да бъдат отношенията съвсем делови, ще ви плащам.
— Много сложно ще стане — опря се отново Лиза. — В такъв случай ще трябва и аз да плащам за храна и за наем.
— Ще ви плащам! — произнесох този път по-грубо, за да разбере, че в тая къща все пак аз съм хазяинът. — Какво вирите нос, като нямате даже два ката бельо?
— Приемам, само не се сърдете — рече тя. — А колкото до бельото и всичко останало, надявам се, че нещата скоро ще се оправят. Ще видите какви пари ще потекат в чантата ми.
Добре, че поне оптимизъм не й липсваше.
Оптимизъм, а също — общителност. Понеже постоянно слизаше долу в кухнята, тя по два пъти дневно се срещаше с моите съседи, които аз самият я виждах веднаж седмично, я — не, и то колкото да си изръмжим по едно късо „здравейте“. Най-първо се сближи с най-дръпнатия — Несторов, сетне — с Илиев и едва накрая — с баща си.