— Днес Димов най-после отговори на поздрава ми — оповести тя веднаж на обед.
Викаше му Димов. Очевидно съвсем не бе свикнала с думата татко.
— Значи ще почнете и на него да слугувате — забелязах сухо. — Вие с вашата самоотверженост станахте не само моя слугиня, а и на целия дом.
— Защо да не им направя по някоя дребна услуга? Възрастни хора… И какво ми коства…
Би следвало да й обърна внимание, че Илиев не е възрастен, нито сакат, за да не може сам да си донесе хляб от фурната. Но това си беше нейна работа. Купуваше им това-онова, помагаше им в миенето на съдовете или наглеждаше тенджерата на Несторов, който единствен понякога се одързостяваше да готви.
Естествено, аз бях най-глезеният и вече даже кафе не си правех сам, а мрачната ми бърлога постепенно така се бе преобразила, та почвах да си мисля дали не съм взел да се уеснафявам. Невесели мисли, ако обърнем внимание, че всичко това бе свързано и с разходи.
— Видях много хубав зелен плат за пердета — обявяваше Лиза уж просто за информация.
— За к’во ми са зелени пердета при този разкошен зелен орех.
— И при тоя калкан? — сбърчваше вежди тя.
Забравих да кажа: черни вежди, в плавни дъги, но съвсем не от тия деликатните, дето отпърво се избръснат, а после се рисуват.
— А орехът вече вехне — продължаваше жената. — И листата скоро ще окапят. И ще виждате само балкони и пранета…
Така че купихме и пердета, и розов полилей — въпреки цялото ми уважение към плювалника на Жорж, — и малка масичка, на мястото на оная голямата, дето задръстваше половината стая, и не помня още какво, а Лиза с някакво тесто така почисти стените, че от могъщите кафяви сталактити на влагата остана само сянка и те вече не бяха сталактити, а ефирни и бледи дантели.
— Това някаква гръцка богиня ли е? — питаше жената, като поглеждаше към гипсовата хубавица, стояща в ъгъла с шапка на темето.
— Вероятно.
— Богинята на любовта?
— На любовта, естествено. Освен ако е на мъдростта. Не са й сложили етикетче с титлата.
— Красива е — преценяваше Лиза.
— По-скоро — кирлива.
— Ще я измия, ако разрешите. А шапката ваша ли е?
— Не. На бившия наемател.
— Бих ли могла да я изхвърля?
— Питайте богинята.
Така че шапката изчезна. След което възникна проблемът за другата красавица.
— Тая мацка наистина ли не е ваша? — питаше жената, като сочеше секс-бомбата от „Плейбой“.
— Казах ви, че не е моя. Аз съвсем отскоро съм тук.
— А къде бяхте по-рано?
Налагаше се да обясня и това.
— А защо се натикахте в тоя мавзолей? — Защото се разведох. Само не ме питайте и защо съм се развел.
— Щом не искате… — отстъпи Лиза с видимо разочарование.
После запита:
— А мацката да остане, нали?
— Престанете с тая ваша мацка. Ако щете — оставете я, ако не щете — махайте я.
Жената погледна снимката с леко примижали очи, сякаш се двоуми над съдбата й. Сетне обяви:
— Ако питате мене, нека остане. Може да не е много прилична, но нали тук влизаме само ние с вас двамата.
Изобщо освен дарбата да създава интимност тя имаше и известна склонност към интимничене, която аз още от самото начало се стараех да парирам. Опитала се бе например бързо да мине на „ти“, обаче аз упорствах на своето „вие“.
— Нямате ли малко английска кръв в жилите? — рече тя веднаж ни в клин, ни в ръкав.
— Защо тоя въпрос?
— Ами говорите ми все на „вие“. Казват, че това било английски обичай.
— Не съм по обичаите — английски или други.
— Но ми говорите все на „вие“…
— Вероятно защото тук с всички съм на „вие“ — пояснявам неохотно.
— Само тук ли? Не ви познавам достатъчно, но ми се струва, че изобщо сте па „вие“ с хората.
— Може и така да е — отвърнах.
И това сложи край на разговора. И продължихме да бъдем на „вие“.
Накъсо казано, постоянно поставях прегради, които Лиза постоянно се опитваше да прекрачи. За щастие не беше нахална, във всеки случай — не прекалено. Тъй че както лесно се приближаваше, така бързо се и отдръпваше. И все пак, понеже вечер винаги прекарваше вкъщи, както обикновено правех и аз, и понеже не беше удобно да й кажа „хайде, прибирай се в оня килер“, след вечеря й оставаше достатъчно време, за да поставя на изпитание привичната ми не-общителност.
Тя сядаше уж съвсем за малко на креслото, същото онова кресло на Жорж, което по-рано бях изхвърлил в коридора и което, съответно почистено, отново се бе появило в стаята, понеже крехките столове съвсем не представляваха надежден постамент за това снажно тяло.