— Вие сериозно ли ме убеждавате, че сте готова да разкажете биографията си от игла до конец пред някакъв непознат?
— Е, сега пък „от игла до конец“. Може да не е от игла до конец и пак да е истина.
— Затова съм ви казал „не ме интересува“. От половинчати истини никой не се интересува.
И тъкмо в тоя момент, когато тя наново е убедена, че пет пари не давам за биографията й, запитвам неочаквано:
— Впрочем защо избягахте от майка си?
— Че това не ми е за пръв път — отвръща непринудено Лиза. — Да знаете само колко пъти съм бягала…
— Изглежда, не обичате майка си?
— За какво трябва да я обичам? Задето се отказа навремето от баща ми ли?
— Сега пък баща ви се отказа от вас.
Фразата ми се е изплъзнала неволно, обаче за щастие жената не разбира точния й смисъл.
— Защо да се е отказал? Не ме прие с отворени обятия, вярно е… Но човек може да го разбере… Трябва му време, за да свикне. А това, което майка ми е направила, никой няма да го одобри.
— Ами ако е била подложена на натиск?
— Натиск!… Е, да, натиск, само че от страна на Костов.
— Кой е пък тоя?
— Любовникът. Подозирам, че го е имала още преди баща ми да влезе в затвора. Защото тя се е омъжила за баща ми само от чист интерес. Свикнала с преди Девети да живее добре. Само че добре преди Девети това значи лошо след Девети и ето я, че на-барва един нов големец, за да си оправи положението.
— Струва ми се, че прекалено строго я съдите — забелязвам. — Брак по сметка — обичайна история. Даже пиеси има на тая тема.
— А това, че се отказа от него, щом го арестуваха? И не само се отказа, ами го намрази. Вместо да се озлоби на късмета си, озлоби се на него. Един вид: гледай го ти, мошеника, представя ми се за голям човек, а едва сме се оженили, и го натикват в затвора. Така го беше намразила, че го обяви за мъртъв. И цял живот ме е лъгала, че е мъртъв.
— За нея си е бил мъртъв…
— А тя пък за мене е мъртва. И не от вчера. Тя е само една еснафка, една егоистка…
— Не ви ли обича?
— Е, да, обича ме. Както може да обича една егоистка. И за какво ми е нейната любов, когато не съм зачената с любов, нито родена с любов? Тя ме е носила в утробата си и е ненавиждала баща ми. Тя ме е раждала и е проклинала баща ми.
— А вие сте копнеели по него… Без дори да знаете какво представлява.
— И така да е! — поглежда ме Лиза предизвикателно. — Обикнах баща си, понеже не обичах майка си. Той беше обратното на нея…
— Естествено. Ако имате предвид пола…
— Имам предвид всичко. Той беше идеалист…
— Може и сега да е. Но това нищо не значи. Моят баща също беше идеалист. И какво от туй! Един жив идеалист никога не е идеален. Особено ако живеете с него. Късметът ви е, че не сте живели с вашия.
— И вие наричате тая трагедия късмет?
— Е, чак пък „трагедия“. Случва се и в най-добрите семейства.
— Няма нищо да ви разказвам — намусва се тя като сърдито дете. — Вие ми се подигравате.
Този ден е неделя и двукратният звън, раздаващ се отдолу, донейде ме озадачава. Това не е ден за инкасатори, а освен инкасатори няма кой друг да ме търси.
Лиза, която тъкмо нарежда закуската върху новата малка масичка, ме поглежда озадачено.
— Кой ли може да е?
Макар жителството й отдавна да е легализирано, мисълта за внезапни проверки все още я безпокои.
Слизам в Тъмното царство и отварям. Пред входа е застанала възпитателната от интерната с двете деца. Възгласите им „чичо!“, „чичо!“ се смесват с думите на жената:
— Ще прощавате, че ги доведох… но само за вас говорят…
— Добре сте направили — измърморвам, като улавям децата за ръце.
— При другите идват родители, близки, извеждат ги… А за тези, горките, никой не се сеща… — продължава възпитателката.
Прекъсвам излиянията й, за да уточним кога ще дойде да ги прибере. Сетне я отпращам и повеждам децата към покоите си.
— А! Чии са тези дечица? — възкликва Лиза, когато въвеждам гостите си.
— Мои.
— Ние сме на чичо — потвърждава малкият.
— Кажете чии са де! — подканя ме Лиза.
— Ничии.
— Я ела да те видя… какъв си ми шишко… — говори тя, като притегля мъника в прегръдките си. — Как ти викат?
— Викат ми Гошко… Но аз съм Георги.
— Има време да станеш и Георги — уверява го Лиза. — А сега си бъди Гошко.
— Само да не ми станеш някой Жорж… — мърморя на себе си, като настанявам сестричето до масичката.
— А на тебе как ти казват? — пита Лиза момичето.
— Румяна.
— Много хубаво име.
Името може да е хубаво, но детето е все още някак безкръвно и апатично. Една бледа Румяна с луничаво лице и възрастни очи и която навярно ще си остане такава, с нещо счупено нейде вътре у себе си, докато малчуганът може би ще се оправи и само в сърчицето му ще остане някаква неясна боязън, колкото да го спохожда в сънищата и да му вика бау-бау.