Подир закуската излизам с децата, докато Лиза приготви нещо за обед, и ги завеждам до кварталната градина, понеже други увеселителни места не са ми известни. Денят е слънчев и хладен, октомврийски ден, и зеленината вече бие на жълтозелено, където още не е съвсем ръждива, а през нощта е валяло и по алеите се носи дъх на мокри мъртви листа, този дъх на есен и на гробища.
В градината е тихо и безлюдно, тук-там някой пенсионер и някоя майка с количка, плюс нашите двама пенсионери. Те са седнали недалеч един от друг, обаче на различни скамейки, всеки погълнат от неделния вестник. Минавам и кимам на Димов, понеже Несторов изобщо не вдига глава.
Обикаляме алеите, но и това занимание се изчерпва, защото градината не е безкрайна, и аз в прилив на находчивост пращам децата да си купят бонбони от лавката при входа. После поглеждам часовника си, за да установя, че времето едва се влачи, и тръгвам по обратния път.
Димов е изчезнал и това е леко разочарование за мене. Бих могъл да му предложа за разглеждане някой и друг въпрос, колкото да дочакам обеда. Но Рицаря си има разписание и аз виждам отдалеч сухата му висока фигура в тъмно широко пардесю да пресича булеварда и да се насочва към клуба на бойците, където се пие кафе с мирис на бакалница и се играе шах.
Сядам до Несторов подир късо колебание. Той все така е погълнат от вестника и отвръща на поздрава ми с нещо нечленоразделно. Децата са все още при лавката, дребни и някак свити в сивите си палтенца.
— Чии са тия деца? — запитва по някое време Бореца.
Той вероятно има дарбата да гледа с ухото си, защото изобщо не е вдигнал очи от вестника.
— Не са мои — отвръщам уклончиво.
— На Елисавета ли са?
— Не са и нейни.
И за да не задава повече въпроси, разказвам с няколко думи историята. Несторов продължава да седи все така, забил поглед в някаква рубрика, сетне оставя настрани вестника и промърморва сърдито:
— Всичко иде от тая безотговорност!
— Какво да се прави, прости хора. — отвръщам нехайно.
— А учените да не са по-добри? — изръмжава Бореца. — Цял живот да не види дъщеря си и пет пари да не дава за нея.
— Ако човекът е бил репресиран…
— Оставете, не обичам сплетни! — срязва ме Несторов. — И не се занимавайте с истории, които не знаете.
Мълча и се взирам в големите дървета, затулящи насрещната улица. Една хубава изолация от кварталния бит. Затуй пък дръвчетата към булеварда са съвсем хилави и редицата високи монотонни сгради се разтяга в цялата си неприветливост.
— Разхайтеност… — чувам до себе си ръмженето на Бореца.
Думата обаче, изглежда, му се струва слаба, затуй повтаря:
— Безотговорност…
— На кого се сърдите? — любопитствам.
— Какво има да се сърдя? Установявам.
— Защото, ако трябва да се сърдим, най-добре е да се сърдим на себе си — забелязвам от нямане какво да направя. Нали ние дотам сме я докарали?
— Кои „ние“? Аз или вие? — запитва Несторов.
Той е извил късия си врат и ме гледа презрително с присвитите си очи. Изпитвам подозрението, че ще ме бие.
— Страхувам се, че по-скоро вие — отвръщам. Ако ще има бой, поне да е заслужен.
И понеже той продължава да ме фиксира, допълвам:
— Аз съм дребна риба и пиша дребни неща. А вие, доколкото знам, сте се занимавали с по-едри работи.
— Когато съм се занимавал, тогава съм отговарял — изръмжава Бореца. — После дойдоха други…
— Изхвърлиха ви…
Изразът не му харесва.
— Станах неудобен.
— Уволниха ви — намирам по-прилична формула.
— За какво да ме уволняват? — отправя ми отново Несторов неприязнен поглед. — Задето съм изпълнявал нареждания? Пратиха ме на друго място.
— Но пак високо.
— Нито високо, нито ниско. Бях директор на едно предприятие. Трябваше да ме пратят там, за да видя какво е разхайтеност. Само че аз съм военен човек и не търпя разхайтеност. Поех ги изкъсо. И заваляха уволненията.
Той замълчава и разкопчава зеленикавото си пардесю, понеже му е станало горещо от приказките или му е хрумнало да понагледа корема си. Коремът е на мястото си. Несторов поглежда надолу, подръпва машинално широкия каиш и казва, сякаш разговаря с корема си:
— Така че, когато е трябвало да отговарям, отговарял съм.
— И оправихте работата…
— Щях да я оправя, ако не бяха почнали да ми се бъркат: не можело така, това били работници… Ами като са работници — да работят! Де да има и у нас барем пет процента безработица, та да видите как ще си треперят за мястото…