— Значи и там станахте неудобен?
— Удобен, неудобен, пратиха ме в пенсия.
Той отново подръпва някак недоволно каиша си и произнася сърдито:
— Разпуснали сме се, разпасали сме се… Забравили сме кои сме и какво ни заобикаля…
— Сега е мирно време. Не може навсякъде като в казармата.
— Мирно време ли? — изръмжава подигравателно Бореца. — Де го това мирно време?
— Все пак — разведряване…
— Разведряване ли? — разнася се отново ръмженето.
Той хваща с два пръста вестника като някакъв не много чист парцал и го вдига нагоре.
— Тия вестници нали вие ги пишете? Тогава за какво разведряване ми говорите? Хората непрекъснато се бият ту тук, ту там, а вие ще ми приказвате за разведряване…
— Важното е да се избегне голямата. Да оцелеем.
— За вас може да е важно — процежда пренебрежително Несторов.
— За всички ни е важно, нали…
— Ти говори от свое име, млади момко, не от мое! — прекъсва ме грубо той, преминал внезапно на „ти“. — Ако за мене това беше толкова важно, щях някога да остана да лежа на миндера, вместо да тръгна да си търся куршума по чукарите.
И сякаш за да даде знак, че разговорът е свършил, Бореца с рязко движение се загръща в пардесюто. Но понеже е рано за обяд, позволявам си да пусна още една реплика:
— Става дума не за вас и за мене, а за човечеството. Нали човечеството трябва да оцелее?
Той мълчи няколко секунди, сякаш размисля струва ли си да отговаря на такъв глупак или не. Сетне произнася:
— Задачата, млади момко, не е да оцелеем. Задачата е да победим.
— Но как можем да победим, ако не оцелеем?
— Именно — кима Несторов, като че е очаквал тъкмо това възражение. — Всички опортюнисти открай време все така са поставяли въпроса: дайте и този път да се запазим. Иначе как ще продължим борбата. Но аз ви питам: какъв смисъл да се пазим, щом няма да водим борба?
Разбира се, той не пита. Той само ми натрива носа. И сметнал, че с последната фраза достатъчно го е натрил, става бавно и с някак тържествени стъпки потегля към алеята, без да си прави труд да се сбогува.
Проследявам го с поглед, колкото да се уверя, че и Бореца се е запътил към клуба. Изглежда, те двамата с Димов се мъкнат все по едни и същи места, но спазвайки някаква определена дистанция помежду си в минутите и разстоянията.
Слънцето вече се е вдигнало високо в бялата мъглявина на небето. Едно оранжево слънце, като нажежен метален диск, започнал да изстива. То е толкова изстинало, че можеш да го гледаш без тъмни очила, сякаш вече не е нашето дневно светило, а огромна портокалова луна.
— Е, какво, наиграхте ли се? — питам децата, като ги улавям за ръце.
Въпросът е съвсем глупав, понеже те през цялото време са били пред очите ми, самотни и сякаш забравени от някого тук, до входа на градината. Но нали трябва да се говори нещо.
— Няма на какво да играем — казва малкият със звънкото си гласче.
— А в интерната има ли?
— Има — отвръща Гошко без ентусиазъм.
Обедът все пак създава известно оживление благодарение на Лиза, а също и на кюфтетата.
— Чичо, защо не пуснеш телевизора? — запитва по едно време съвсем нетактично Румяна.
Как да го пусна, след като съм излъгал съквартирантката си, че телевизорът не работи. Излъгал я бях още в началото, от страх, че ще ми виси в стаята да гледа програмата, и за по-сигурно го бях изнесъл в коридора.
— Мисля, че е развален — избъбрям.
— Чичо, опитай, може пък да не е развален — обажда се на всичко отгоре и малкият.
Няма как, налага се да го донеса и да го инсталирам на старото място върху шкафчето в ъгъла. Оказва се за всеобща изненада, че апаратът работи. Дори и аз съм учуден:
— Я виж ти! А Жорж казваше, че бил развален — мрънкам полугласно, но тъй, че Лиза да чуе.
Малките имат късмет — скоро почва някакъв детски филм, а после Лиза тръгва с тях да ги води на сладкарница, а после, уви, идва неизбежното в образа на възпитателката и ние отпращаме децата с обещанието, че пак ще се видим, и с малко гузното чувство, че не сме ги развеселили особено.
— Тъжни деца — забелязва жената, след като сме се върнали в покоите на горния етаж.
— По-добре за тях. Ще влязат в живота без илюзии.
— Значи — да влезем в живота смачкани, понеже тепърва ще има да ни мачка?
— Ами, горе-долу…
Тя се настанява на обичайното си място в креслото и заема обичайната си поза, тая с експозицията на едрите бедра.
— Не разбирам логиката ви.
— Има време да я разберете. Не твърдя, че сте цъфнали, но навярно животът още не ви е понатъртил достатъчно.