Тук тя млъква, сякаш изтървала нишката, и взема от масичката захвърлената цигара.
„Запали я най-после тази цигара де — подканям я наум, — че почваш вече да ми играеш по нервите.“
Запалва. Вдишва два пъти дълбоко дима, сетне ме поглежда, сякаш да провери дали още съм тук.
— И какво, мислите, ми предложи тоя тип?
— Секретарство — отвръщам, без да мисля.
— Сетихте се. След като толкова време се бях въртяла насам-натам, трябваше да се върна пак там, дето ме пращаше майка ми. Е, разбира се, той не ми го предложи секретарството като нещо окончателно. Ще влезете, вика, в тия курсове на „Всестранни услуги“, ще получите професия, а ако искате да следвате в университета, трябва да се види какви са ви интересите и всичко да се обмисли добре. Той беше по доброто обмисляне и по бавните решения, затова пък вземеше ли решение, то ставаше закон. Във всичко ме командваше, като че му бях дъщеря. Съгласна съм, че имах нужда някой да ме командва, но той прекаляваше. Защо ти е този маникюр? Какво искаш да докажеш с него? Каква е тая пола? — беше времето на минижупа. — Или ще имаш пола, или няма да имаш. Ами и другите, викам, носят такива поли. А той: ти не си другите. На някое момиченце това може да върви, но ти, като се разгалиш с тая физика, все едно че се предлагаш. Както и с тоя грим и тая фризура. Какво искаш да докажеш с тоя грим и с тая фризура? Че си на разположение? Още на втората седмица ми оформи цялата външност. Както и маниерите, макар че с тях беше по-трудно. Както и езика — всеки по-такъв израз го дразнеше…
Тя млъква и смачква недопушената цигара в пепелника.
— Минали сте значи през стъргата на реда и дисциплината — забелязвам с известно злорадство.
— Какво да правя… Надявах се, че поне, като свърша курсовете, ще ме вземе при себе си за секретарка, а той, представете си, ме прати при една своя позната. Не мога, вика, отведнъж да те взема при мене, хората на втория ден ще разберат, че сме близки, трябва да си пазя авторитета. И ме прати при оная. А оная на всичко отгоре май че бе влюбена в Миланов, защото още от самото начало ме прие с дълбока вкиснатост. Първото, с което ме заяде и с което ме яде докрай, бе стенографията, защото тая проклета стенография въпреки курсовете не можах да я науча като хората. Сънувах ги и нощем тия сигли, пъплеха до мене като насекоми, но така и не успях да се преборя с тях. Стенографирах по някакъв си свой начин, къде със сигли, къде с мои си съкращения, а оная, понеже от всичко разбираше, все ме ядеше. Ако не й давах повод да ме яде, тя сама си го набавяше от склерозата: какво сте писали тук? Аз не съм ви диктувала такова нещо! Мисля, че така беше, викам. А тя: вие сте тук не да мислите, а да стенографирате.
— А следването? — питам.
— Ами че аз именно затова търпях, зарад следването. Миланов подир дълго обмисляне реши, че трябвало да запиша българска литература или история. Защо са ми? — питам го. Ами ще станеш учителка, вика. Това, вика, е възможно най-добрата професия за човек без определени наклонности. Въздържаше се да ми каже направо, че съм тъпа. Ти четеш, вика. Това е все пак качество. По липса на друго ще използваме него. Ще четеш и ще разказваш на учениците това, което си прочела, толкова ли е трудно? Само че не стигнах до университета. Оная на кръв се заяде с мене, и пак за стенографията. Нося й веднаж едно писмо, дето ми го беше продиктувала, а тя: какво сте писали тук, аз не съм казала подобна глупост! Записала съм точно, викам. А тя: значи искате да кажете, че диктувам глупости? Аз, викам, не съм тук, за да ви давам оценка на мислите. А тя: защо ли изобщо сте тук… И ми нареди да повикам другата секретарка. Реших да напусна и го казах на Миланов. А Миланов казва: в никакъв случай. Даже се разфуча, нещо, което не му беше в привичките. Разбери, вика, дебела главо, че това е в твой интерес, да останеш, защо сега накрая трябва да си разваляш атестацията, да си навреждаш на трудовия стаж, да си проваляш влизането в университета? Имаше право, както винаги. Беше от тия, които постоянно ви доказват, че имат право, те, а не вие, дето сте родени само за да грешите.
Ставам, колкото да взема цигара.
— Май че прекалих — сеща се Лиза. — Отегчих ви.
— Съвсем не — успокоявам я. — Мислите ли, че шахът е по-интересен…