Лиза млъква, очевидно приключила с биографията, но за да бъде съвсем ясно, че е приключила, промърморва:
— Такива работи…
Тя седи замислена, като се взира пред себе си и разсеяно си играе с халките на колието-синджирче, сякаш пипнешком ги брои. Имам впечатлението, че евтините бижута й служат най-вече за тази цел — да намират работа на ръцете й, когато е замислена, Играе си със синджирчето или машинално опипва гривната на ръката си, или разглежда монетата на пръстена, сякаш едва сега открива съществуването й.
— Наистина не ви е потръгнало бог знае колко — признавам.
— Не се оплаквам — отвръща тя примирено.
— Макар че сте се трудили. Труд, труд и труд — такова е житието ви. И никакви любовни истории, ако не смятаме Миланов и оня мръсник, дето сте му отрязали квитанцията.
— Вие от любовни истории ли се интересувате? — поглежда ме тя с лека насмешка.
— Не специално. Просто ви давам да разберете защо не обичам да слушам автобиографии. Половинчатите истини не са истини.
— Казвам всичко това…
— Оставете! — спирам я. — Не сте задължена да ми казвате каквото и да било. И повярвайте, че нямам никакво намерение да ровя в душата ви.
— Напълно ви вярвам — кима тя. — Вие просто умирахте от скука, додето ви се изповядвах. И все пак слушахте. Вие сте човек с домашно възпитание, Тони.
— Не ме надценявайте — избъбрям.
И за да променя темата, подхвърлям:
— Да пусна ли телевизора?
— Предпочитам да си легна. Тия дечица май ме поразстроиха.
Следния ден Лиза ми се вижда по-мълчалива от обичайното. Нищо чудно, след като снощи се е изприказвала до насита. А когато вечерта се прибирам, оказва се, че я няма — необичайно произшествие, по това време винаги си е вкъщи.
Слизам долу, за да взема от долапа нещо за ядене, и когато прекосявам Тъмното царство, ненадейно чувам от стаята на Илиев да се разнася смях. Женски смях, но не бих могъл да твърдя, че това е непременно смехът на Лиза, понеже тя никога не се е смяла на глас пред мене. Отнасям горе последния остатък от неделния обед и пускам телевизора, за да съчетая кюфтетата с „По света и у нас“.
— Прощавайте, съвсем ви изоставих — раздава се в тоя момент зад гърба ми гласът на Лиза. — Другарят Илиев ме покани на чашка чай и просто нямаше как да изгълтам чая и веднага да хукна.
— Оправдавате се, като че сте виновна в нещо — отвръщам. — Нали вече ви казах да не се чувствате като на служба при мене.
— Защо „на служба“? Не ви ли е приятно поне малко да се грижат за вас?
— Кому не е приятно. Значи Илиев е по чая?
— Е, имаше и коняк… А също сухи сладки…
Тя е видимо оживена от първите си светски успехи в тоя дом.
— Разказа ли ви за невромедиаторите?
— Кажете го по български, за да ви разбера.
— Значи не ви е разказал.
— Тогава вие ми разкажете — предлага жената, като сяда от другата страна на масичката.
— Не мога, това е негов патент. Според него чувствата на хората са просто като болестите и също като болестите могат да се лекуват с хапове.
— Не, такива глупости не ми е говорил — признава Лиза.
— Има време.
— Вие сте пуснали телевизора — установява тя.
— Само като второ осветително тяло.