— Ще ти кажа, разбира се — произнася той с безучастния си глас. — Не за да го записваш в биографията ми, а защото може да ти потрябва за твоята биография.
Старците с безразличие слушат, додето наричам приятеля си риба, но когато в разговора се промъкват такива думи като биография, това ги кара да ни погледнат недоволно: и тия са от ония, учените.
Биографията ми… Трябваше да я произнесе тая дума, за да се сетя, че всъщност подир толкова среши, шляене и бъбрене не знам нищичко за биографията му. Запомнил бях, че е изчезнал наникъде, но не бях обърнал внимание, че е дошъл отникъде. Не бе споменавал за баща, за майка, не бе давал примери с покойния си вуйчо, ако имаше такъв, не бе изричал името на приятелката си, ако подобна персона съществуваше, в което силно се съмнявам. Интересуваше се от всичко, а не живееше с никого, сякаш си бе достатъчен сам на себе си или сякаш, в съгласие с щурите си теории, общуваше с хората и света мислено, само мислено, но така непрестанно и напрегнато, та се налагаше понякога да дръпне спирачката и да мине към алкохолната терапия.
— Заминах, братче, само защото един ден се озовах на гарата — говореше Петко. — А се озовах само за-щото ми бяха казали да намисля нещо за един документален филм за софийската гара. И докато зяпах в чакалнята и всички наоколо бързаха насам-натам и навън пристигаха и заминаваха влакове, изведнъж си казах, абе как може хората да пътуват, а аз да стоя на едно място, когато това е в пълен разрез с втория закон на термодинамиката. И додето си говорех тия неща, изведнъж забелязах, че вече вървя към гишето. Така стана тя.
— И закъде пое? — питам, защото ми вкисва от паузите му.
— Мислех да поема за къде да е, да дам възможност на случайността да се изяви с пълна сила, да се впусна по въртопите на хаоса. Но къде си видял гише без опашка. Трябваше да се чака. И додето чаках, рекох си, я да ида най-първо при стария, да му съобщя, че съм жив, това може да го зарадва.
Той продължава така още известно време, без бързане и с неизбежните паузи, по време на които сякаш разгонва прилепите, за да не му пречат да следва разказа си.
— И къде си сега?
— Какво значение къде? На многотиражка.
— Значи прописа?
— Колкото за многотиражка…
— И по-интересно ли е?
— Ами, естествено, че ще е по-интересно, щом е по-друго. Хората са се натикали в консервата на всекидневието си и чакат интересното да им падне от небето. Е, няма да падне. Заживяваш с делничното, свикваш с делничното. Какво чудно, че и ти сам ставаш делничен. Не търсиш промяната, даже я избягваш. Страх те е от нея, защото отдавна си престанал да вярваш, че ще е към по-добро. Така, в консервата, си е по-сигурно. Нека всичко върви по обичайното разписание. Нека си върви съвсем делнично. А накъде точно? И какво всъщност върви? Във всеки случай — не ти. Ти не вървиш, а се носиш. Носиш се накъдето те мъкне течението и дори не мислиш за посоката. Посока като посока. След понеделник идва вторник. А след вторник какво друго може да дойде освен сряда.
— Тия неща и друг път си ги казвал — промърморвам, колкото да го измъкна от абстракциите.
— Но само като хипотеза. А сега съм ги проверил на практика. Интересното, братче, трябва сам да го потърсиш. И първото условие да го намериш, това е да се измъкнеш от консервената си кутия…
— За да се натикаш в друга. — Туй вече зависи от тебе.
— А от тебе? Намери ли нещо по-добро, като пое из въртопите?
— Абе братче, става дума за хората, не за мене. Мене ме отпиши, аз съм частен случай, магнитна аномалия. Мене навсякъде ми е добре.
— Цъфнал си.
— Непрестанно цъфтя. Само дето не връзвам плод. И за какво да го връзвам, като не знам при тая моя аномалия плод ли ще е, или тумор.
— Опитай. Нали сам казваш…
— Моят опит е в чакането — прекъсва ме той. — Опитвам, като чакам. Ако ми дойде оная идея… А иначе съм добре.
— Дай поне рецептата.
— Няма да ти влезе в работа. Ти гледай принципа, рецептата я остави. Преди многотиражката бях в планината пазач на хижа. Утре, ако ми омръзне, не знам къде ще бъда. Промяната ме освежава, но мога и без нея. Външен феномен. Хоризонт на събития. А какво има отвъд хоризонта? Тайна. Черна дупка. Поглъщам тия рояци мисли, долитащи от пространството, и ги превръщам в небитие. А може и да се трупат някъде у мене. Може да изчакват оная ръководна идея, която ще се превърне в основно ядро, в гръбнак на голямата конструкция…
Слушам го и си мисля, че всъщност рецептата, ако поставим в скоби откачената му теория се свежда до това, че е доволен от нищо. Когато се задоволяваш с нищо или с почти нищо, рискът да стигнеш де разочарование спада до нулата. Щастието на сиромашията, философията на стоицизма с малко петковска гарнитура.