Наистина един блед лъч на надежда върху моя тъмен хоризонт. Но и някакво леко, съвсем лекичко раздразнение. Не че държа като някои скъперници на излишните вещи, но откъде-накъде този Илиев ще посяга на съквартирантката ми. Да си я беше прибрал още от самото начало, тогава нямаше да има проблеми. А сега тя прогони чистачката, инженерът отмъква нея и излиза, че сам ще трябва да се впрегна в домакинска работа.
Вкусно приготвената салата с домати, маслини и лук, сварените, макар, уви, не топли кренвирши, парчето рокфорд — не знам отде го е намерила — и чинията грозде засилват горчивината ми. Храня се, естествено, но със скръбната мисъл, че това е може би за пред-предпоследен път. И нека после Петко ми пее псалми за промяната.
Когато тя най-сетне се прибира, вече съм приключил с вечерята, а отчасти и с горчивите мисли.
— Нали не ми се сърдите за телевизора? — пита жената.
— Вие имате хубава усмивка — промърморвам. — Досега не бях го забелязал.
— Не сте ме карали да се усмихвам — отвръща тя, като леко поруменява от смущение.
Такава голяма жена — и да поруменява.
— Ако чакате аз да ви разсмивам, рискувате да си умрете при пълна сериозност.
— Кажете, не се ли сърдите за телевизора? — под-хваща отново дамата.
— Няма да се сърдя, ако ми се усмихнете.
Лиза се засмива. Тя има наистина лъчезарна усмивка, тзя патка.
— Защото — казвам — не е честно да се смеете само с инженера. Одеве, като ви гледах, усетих, че ще потна да ревнувам.
— Ами почнете де!
— Не, нека бъдем разумни. Още повече Илиев е чудесен момък.
— Не съм ви възложила да ме сватосвате — подхвърля вече с друг тон жената.
— Да ви сватосвам, това би значело да се обричам на самота.
— Имам чувството, че самотата съвсем не ви тежи, дори — напротив!
— Нека не прекаляваме: „дори — напротив“ е много силно казано. Просто от опит знам, че излезеш ли от самотата, първата ти работа е да се скараш с тоя, дето те е отървал от нея.
— Ние е вас още не сме се карали.
— Още не — признавам. — Но има време. Що са дни — занапред са.
Тържественото откриване на заведението се извършва следната вечер. И най-важното — при пълен състав.
Присъствието на Илиев, а донейде и моето, е естествено — при нашите дружески връзки с виновницата на тържеството. Но как е успяла да кандърдиса старците, това си остава загадка. Във всеки случай те и двамата се изтъпанчват в хола напук на прозвучалата точно в тоя момент телевизионна песничка „Лека нощ, деца“. Димов е дори изключително официален в тъмносиния си костюм на бели райета, един великолепен костюм, вероятно обличан твърде рядко, защото кога и закъде ли ще го облича, един костюм за възрастен франт, който обаче виси върху него като върху закачалка, дали защото още навремето е бил купен със затворени очи, или защото с течение на годините собственикът му е здравата изтънял. Колкото до Несторов, какво друго може да се очаква от един борец, освен да ви дойде в зелена риза със запретнати ръкави, вероятно тъй здраво запретнати, за да може по-свободно да повдига каиша върху немирния си корем.
Така или иначе, всички сме налице и Лиза любезно предлага на старците двете огромни кресла, напомнящи на погребални ковчези, една твърде находчива идея от нейна страна — нека дъртаците отсега свикват с онуй, дето ги чака. Що се отнася до нас, по-младите, ние се настаняваме не тъй удобно, но затова пък по-задружно и задушевно върху люшкащата се палуба на кораба-диван — Лиза, като дама, в средата, а ние като кавалери, в двата края, макар че ако трябва да бъдем дребнаво точни, инженерът седи не толкова към края, колкото към дамата.
Изобщо всичко почва много, много възпитано и продължава в същия дух чак до края на информационната емисия, а навярно би продължило и по-нататък, ако примерно даваха някоя от тия мили семейни серии, дето ти е тъй мило да ги гледаш, та просто се унасяш в дрямка, само че за беда този път не дават семейна серия, а нещо на тема човекът и законът и поводът са разни злоупотреби с продукти на някакви началник-складове, а тия началници са свързани с такова множество от експедитори, шофьори и търговски работници, че тяхното име е легион. Разбира се, като се изключат две-три акули на корупцията, останалите са повече или по-малко дребни риби, с повече или по-малко дребна плячка и когато почват да се назовават разни незначителни суми, аз по липса на друга работа подхвърлям:
— Защо занимават целия народ с тия дреболии…
— Дреболии ли? — изръмжава Бореца.