— Чух, че си имал нова приятелка — оповестява свойски той.
— Ако имаш предвид Беба…
— Как ще имам предвид Беба. Беба може да бъде приятелка само на себе си. Знаеш какво имам предвид.
И понеже ме мързи да отговарям, той продължава:
— Това е отлична идея, макар и не съвсем нова: да имаш нещо домашно, без да слагаш подписи в райсъвета. Но виж к’во, Тони, една жена иска все пак грижи, внимание, на тебе ли да го обяснявам… А аз за твой късмет точно днес получих една партидка, така че сетих се за тебе.
Той е доста пиян, за да може да се сети за каквото и да било, обаче аз запитвам от приличие:
— Каква партидка?
— Ела оттатък — шушне ми Жорж в ухото. — Тук не е удобно.
И ме помъква в спалнята, изважда носната си кърпа и изсипва върху кревата някакви дрънкулки:
— Чисто злато, Тони. Четиринайсет карата. Пълна гаранция. И камъните са истински.
— Абе за к’во са ми тия боклуци! — опитвам да се измъкна.
— Как за к’во са ти? — блещи се Жорж, сякаш не вярва, че пред очите си може да има такъв дръвник. — Ами че даже да оставим тънката част, това е капиталовложение!
— Подари ги на Бистра.
— На Бистра? Ти акъл имаш ли? А кой ще плаща?
Когато се връщаме в хола, играта е вече в разгара си. Позната игра и по-точно конкурс по красота. Частична красота, тъй като конкурсът се ограничава в сферата на дамския бюст. Трите момичета от квинтета вече са оголили гърдите си, докато домакинята още се дърпа нерешително, а Беба и Бистра категорично отказват да заемат място в редицата на претендентите.
— Добре де, смъкни я тази блуза! Голямо чудо! — поощрява жена си Слави, вече пиян до козирката.
Домакинята в изблик на внезапно себеотрицание хваща с две ръце маслиненозелената блуза и се изнизва от нея, докато Жорж подканя дамата ми:
— Бебче, я се разопаковай, че да ги елиминираш всичките.
— Ти там си гледай чашата — скастря го Бистра.
— За кога се стискате? За Свещената ли? — включва се в кандърмата и рошавият.
— Не, вие на всяка цена трябва да се легитимирате! — напира и Васката.
— Аз се легитимирам само пред един мъж, а не пред цяла тълпа! — заявява предизвикателно Беба.
— Ами хубаво тогава — идете оттатък в спалнята, а пие ще идваме един по един — отстъпва Васката.
— Един по един не може — това не е по правилата! — чуват се възгласи от страна на трите грации.
— Я сядайте там! — произнася Беба с оня властен тон, който употребява рядко, но винаги навреме. — Ако искате да си вървя, може направо да го кажете.
— Не, това в никой случай! — провиква се стопанинът и прави категоричен жест на забрана, при което едва не пада-от облегалката на креслото, дето се е настанил. — Васка, сядай! Никой няма да си върви! Васка, сядай! И ти, Мони — също!
Тъй че накрая всички все пак сядат и пиенето продължава под магнитофонния вой и мъжете дори забравят кога и защо са накарали дамите да се съблекат, а дамите седят наредени една до друга и безцеремонно разгърдени, като че са се приготвили да ги доят и гледката на голотата им е тъй мизерна, че Беба действително само с един замах би могла да ги изхвърли от ринга.
При подобна нажежена обстановка не можеш да си отидеш открито, а само в подходящ момент, по американски. Така че чакам подходящия момент, като се вслушвам с едно ухо в спора между Жоро и Слави по повод на това дали ще продължава златото да се качва, или ще почне да пада, докато Васката без особено вътрешно убеждение опипва трите грации от квинтета, а Мони навива рефрена си за Свещената.
В хола е безобразно горещо и душно, но аз вече дори не усещам задухата, а само главобола и тъпо се взирам в бюста на червенокосата, един болнавобял бюст с ръждиви лунички, като съобразявам, че значи наистина е червенокоса, и като си мисля: що за мършаво лакомство.
Най-сетне по едно време забелязвам, че Беба се е уединила до вратата и ми отправя оттам заговорнически погледи. Вдигам се нехайно И малко по-късно двамата сме вече сред мрака и студа, а над нас стръмно се извисява планината, тъмна и безучастна въпреки вилата-мъник, която продължава да квичи срещу нея с истерични рокови интонации.
— Отвратително беше — признава Беба, когато потегляме с колата.
— Защо? — казвам. — Жорж не ти ли предложи бижута?
— Умряла съм за бижутата му. Аз контрабандни боклуци не купувам. Глупак!
Подир което решава да се коригира:
— Глупаци!
— Хората живеят, като че са болни от рак, какво искаш.
— Пози! — отвръща презрително тя. — Даже и това не правят. Всички са хитреци като Жорж.
Тя млъква, за да се съсредоточи върху предстоящия завой, и едва подир завоя добавя: