— Болен от рак! Ако знаеш какви планове има човекът…
Но аз не се вълнувам от плановете на Жорж и в малкия фиат настъпва мълчание и мекото мърморене на мотора звучи странно отчетливо в нощната тишина, а двата светли снопа на фаровете метат завоите, додето излизаме на широкото шосе и пред нас долу блясват оределите вече съзвездия на столичната галактика.
Прибирам се вкъщи едва следната вечер, и то доста късно. Откъм килера за моя изненада се носи равното тропане на пишеща машина. Почуквам и надниквам, колкото да оповестя, че блудният стопанин се е завърнал.
Килерът се е превърнал в канцелария. Лиза е домъкнала отнякъде два сандъка, съединила ги е в нещо като маса и е поставила отгоре машината и ръкописа. Самата тя седи на пружината и едрото й тяло е сгънато в неудобна, но трудолюбива поза.
— Радвам се, че сте намерили работа — приветствам я.
— Най-после! Представете си! Да ви приготвя ли нещо за вечеря?
— Вечерял съм — излъгвам. — И изобщо, след като вече имате сериозни занимания, оставете домашните тегоби.
— Но те съвсем не ми отнемат време — излъгва тя на свой ред.
— Добре, ще поговорим пак. Не искам сега да ви преча.
— Мисля, че се уморих, отвикнала съм — промърморва жената. — Бих изпушила една цигара.
— Какво става с кварталните седенки? — питам, след като се настаняваме в стаята.
— Може да не повярвате, но продължават. Старците ръмжат един срещу друг, обаче седят. Гази вечер Несторов дори изигра една игра с другаря Илиев.
Другаря Илиев… Каква официалност.
— А какво преписвате? — любопитствам, като й поднасям смачкания пакет.
Лиза взима една цигара и запалва. След това ме поглежда бегло с поглед, кой го ясно говори: защо питаш, когато не се интересуваш?
— Някакъв научен труд. Едва ли ще е интересен за вас.
— А за вас?
— Е, аз преписвам… — отвръща уклончиво жената. — Нямате ли и вие нещо за преписване?
— Имах, но приключи.
— Нещо голямо?
— Да. Ако става дума за обема.
— Е, тогава следващото.
— Не вярвам да има следващо. Складът е празен.
— А какво беше онуй, предишното?
— Някакъв роман.
Тя бавно поема струя дим и ме поглежда. После поема още веднаж и още веднаж ме поглежда. Докато на края произнася с известна неловкост:
— Прощавайте, Тони, но мисля, че вие не можете да напишете роман.
— И в издателството ми казаха същото — кимам примирено.
— Защото в романа се разправя нещо за хората, нали? А вие не обичате хората.
— Мизантроп… — подсказвам.
— И даже не че не ги обичате, а те не ви интересуват особено.
— Вие си противоречите — възразявам. — Но това е без значение.
— Защо да си противореча?
— Ами защото, ако наистина не се интересувам от хората, как бих седнал да пиша роман за хората?
— Хитрувате.
— И дори в момента да не ме е грижа за хората, вероятно когато съм писал книгата, те поне мъничко са ме занимавали.
— Но как това „мъничко“ може да стигне за цяла една книга? Вашето „мъничко“ вие и сега го имате. Колкото да изтърпите някоя моя история или да предизвикате старците за кавга, колкото да убивате времето…
Тоя неин ораторски маниер да навървя период след период също като Цицерон.
— Предполагам, че Толстой е плакал за своята Ана, щом и аз, като чета, плача… — продължава Лиза.
— Без друго. Сълзите са се стичали по брадата му като водопад според думите на очевидците.
— Вие пак се гаврите. И вероятно смятате, че това е голямото ви предимство — да се гаврите.
— А вие защо смятате, че целта на автора е да разплаква читателя? Хората плачат от най-различни неща — глава лук, болен зъб, някой по-здрав шамар… Мислите ли, че е толкова трудно да ги разплачеш и с една книга?
— За вас — да. И то именно защото виждате причините на плача в болния зъб и кромида.
И додето се колебая между два-три възможни отговора, тя става и се отправя към килера.
— Ще ви преча ли, ако поработя още малко?
— Напротив. Човек спи най-приятно, когато усеща, че другите около него се скъсват от работа.
Самата истина. Заспивам като младенец под мекия тропот на машината, а когато се събуждам, вече е девет заранта.
Лиза я няма, но чаят в малкото чайниче, доставено на масичката, е още топъл. Едва съм пристъпил към закуската, когато отдолу се дочува двукратен звън.
Пред вратата в нехайна и уверена поза е застанал младеж, който вероятно има вярна представа за приятната си външност. Буйна светла коса, хубави сини очи, подходящи по-скоро за девойка, отколкото за момък, присмехулна уста, в която е забучена димяща цигара, без да говорим за черното кожено яке и черния кадифен панталон. Ръстът е среден — изобщо малко по-нисък от самочувствието.