— Търся Лиза.
Гласът също е нисък. По-скоро хъркане, отколкото глас, може би но причина на димящата в устата цигара.
— Няма я.
— А кога ще бъде налице?
— Не мога да кажа.
И му затварям вратата. Не знам защо, но съществува един тип приятни хора, които от пръв поглед ми стават антипатични. Подозирам, че причината е в мизантропията ми, макар да не съм разсъждавал достатъчно изчерпателно по въпроса.
— Търсиха ви… — съобщавам един час по-късно на Лиза, когато тя се връща от пазар.
— Кой ме търси?
В гласа се долавя изненада, а в погледа — безпокойство.
Запознавам я накъсо с визуалната характеристика на младежа.
— Лазар е — заключава жената.
После произнася, сякаш разговаря със себе си:
— Чудно, как ме е открил…
— Фактът изненадва ли ви, или ви плаши?
— И едното, и другото — признава Лиза. — Много ще ви моля, ако пак ме потърси, да кажете, че просто не живея тук.
— Защо не? Но смятате ли, че ще повярва?
— Кажете му, че вече не живея тук — повтаря жената.
— Вижда ми се приятен момък — подхвърлям небрежно. — Макар и малко нахален.
Тя вдига вежди:
— „Малко“?
Но темата, изглежда, й е неприятна, защото без да каже нещо повече, се отправя надолу към кухнята.
Подир скромния импровизиран, както винаги, обед Лиза се прибира в килера, за да се посвети на писмена работа. Полягам колкото да дочета заранния вестник, преди да потегля към редакцията. И тъкмо съм полегнал, отдалеч наново се разнася двукратният звънчев сигнал.
И на вратата отново е черният момък със светлата коса.
— Търся Лиза.
Гласът и тоя път е нисък и хъркащ, макар в устата да не е забучена цигара.
— Лиза не живее тук — отвръщам според указанията.
— Откога?
— От снощи.
— Вие одеве не ми казахте това.
— Пропуснал съм — отвръщам небрежно и понечвам да му хласна вратата под носа.
Обаче не успявам. Кракът на младежа, обут в черна ботинка яа висок ток, се е настанил в последния момент между рамката и вратата.
— Отдръпнете се — казвам спокойно.
— Имам още въпроси — изхърква той също спокойно.
— Отдръпнете се — повтарям.
А понеже момъкът не дава вид, че чува, отварям за малко вратата и с всичка сила забивам тока си в меката ботинка. Кракът светкавично се отдръпва. Рефлекс — какво да се прави. И тъкмо в тоя момент аз затръшквам вратата, като едва успявам да видя сбърченото от болка лице на младежа.
Но едва съм тръгнал към стълбището, на входа отново се позвънява: два много дълги и твърде настойчиви сигнала. Решавам да не им обръщам внимание и продължавам, обаче сигналите се повтарят, все тъй настойчиво-арогантни. Правя неохотно кръгом и отново отварям вратата. Отварям я широко и с един замах.
Грешка. На прага няма никого. Но само в първия момент. Защото веднага след това отстрани се появява една лапа, стремглаво насочена към лицето ми. Улавям с ръка носа си, за да спра бликналата кръв. Рефлекс — какво да се прави. Първата ми мисъл е да догоня ру-сокосия и да му дам един добър урок. Само че русокосият е застанал чак на отсрещния тротоар и ме наблюдава оттам с лека насмешка. А когато поглеждам вдясно, отдето се е появила невъзпитаната лапа, виждам само някаква смътна фигура, бягаща през прохода между двете сгради към изхода в съседната улица.
Когато се изкачвам горе Лиза разтревожена е излязла от килера. Въпросът стаен в тъмните очи, бързо преминава в изненада:
— Но той ви е бил…
— Той — не.
— А кой?
Обяснявам с две думи произшествието, колкото да бъде в течение, сетне отивам в банята да се освежа.
— Ужасно ми е неловко — говори Лиза, която ме следва по петите. — Да пострадате така заради мене…
— Не се притеснявайте — промърморвам, след като се избърсвам с пешкира. — И друг път ми се е случвало. Макар и доста отдавна.
И тръгвам за редакцията.
Когато вечерта се прибирам, холът грее с всичките си осветителни тела и домсъветът е в пълен комплект: двамата възрастни гладиатори — в креслата си, а Лиза и Илиев — на дивана.
Аз ям бой заради нея, а тя флиртува с инженера. И на всичко отгоре ме обвинява в мизантропия.
— Идвате тъкмо навреме — посреща ме радушно Лиза. — След малко ще почне филмът.
Нямам никакво намерение да гледам филми, но някак неудобно е да демонстрирам прекалено мизантропията си, така че сядам от другата страна на дамата. Добре поне, че мястото ми е запазено.
— Мисля, че телевизорът ще се гледа по-добре, ако загасим част от лампите — казвам просто за да не мълча като темерутин.
— По-добре е да светят — възразява Димов. — Чел съм някъде, че така не се развалят очите.