— Тони, да ви завия ли?
„Какво ще ме завиваш, да не си въобразяваш, че ще легна при тебе“ — приготвям се да кажа, но нейде отдалеч в мозъка ми прониква догадката, че това е може би не гласът на Лиза от съня, а на истинската. Отварям очи и установявам, че догадката ми не е лишена от основание. Над леглото е застанала дамата с одеяло в ръка.
— Не, благодаря — промърморвам. — Не мисля да спя.
Облачният ден си отива и в оскъдната светлина на стаята лицето на жената ми изглежда странно и нереално с тъмните пълни устни и с тъмните си очи, едно бяло невъзмутимо лице, като тия на античните богини.
— Вие тези нощи доста работихте — забелязва тя.
— Следвам вашия пример — промърморвам, като сядам на леглото и посягам към цигарите. — Не се ли отегчавате да преписвате толкова?
— Защо да се отегчавам? — поглежда ме тя с недоумение. — Нали това, което пиша, има смисъл. Следиш смисъла и страниците сами се трупат. Все едно че четеш с десетте си пръста.
Тя току-що се е върнала от разходката с Илиев и още е в официалната си рокля. Официална, в смисъл че това не е поизносената лятна рокля, служеща вече само за домашна употреба, а другата, вълнената, купена с хонорарите от домакинската работа. Един тоалет в пепеляв сиромашки цвят, който тя добре изпълва с масивните си форми.
Все пак роклята не е чак толкова тясна, че да не осигурява известно поле за действие, и жената ми доказва това, като сяда насреща ми и високо кръстосва бедра.
— Няма ли да ви отегча, като изпуша една цигара?
— Изглежда, вас всяка работа ви увлича — подхвърлям, докато Лиза запушва.
— Всяка — не. Страшно отегчително ми е да мия прозорци. Но когато седях на щанда за плочи, бях доволна. Дори хлътнах по музиката. И когато работех в книжарницата — също. Разговаряш с хората, ще услужиш на тоя, ще се скараш с оня, но усещаш, че вършиш нещо. За две минути да се отделиш, и пред щанда става опашка, значи си необходима.
— Но това е мизерабилизъм.
— Моля?
— Философия на мизерията, примирение с нищетата. Какво щастие — да сте необходима на щанда. И то само додето друга не ви е изместила.
— Ами че то навсякъде е така. Да си търсиш място в живота, все едно да търсиш квартира в тая жилищна криза.
Тя дръпва замислено от цигарата, сетне отново се окуражава:
— Добре, че светът е разтегателен, за всеки се намира по едно кътче.
— Е, да — съгласявам се. — Все ще се завреш някъде. Но това някъде е винаги по-мърляво от мечтаното. И ето го началото на злополуката. Гадното усещане, че си ощетен, че другите имат, а ти нямаш.
— Нима вие нямате? Нима работата не ви задоволява?
— Не говоря за себе си — уточнявам. — Говоря изобщо.
— Но аз не ви питам изобщо. Каква е всъщност работата ви?
Обяснявам й за самообразование каква е работата ми.
— И през ум не ми е минавало, че вършите такива важни неща — произнася тя с цялата си наивност. — Мислех, че пишете някакви статийки… Значи помагате на хората. Може да не държите много на тях, но все пак им помагате.
— Помага инстанцията, не аз.
— Да, но работата пак вие я вършите.
— Също както и вие — на щанда.
— Толкова ли е важно мястото?
— Мене ли питате, или поставяте въпроса изобщо?
— Вас питам.
— Абсолютно без значение е. Само че трябва да мине време, докато го разбереш. Ако изобщо го разбереш. На мене лично ми стига една барака нейде сред бурените.
— Как го казахте? Ми-зе-ра-би-ли-зъм — срича Лиза.
— Именно. Важното е да преживееш някак.
— Без значение как?
— Абсолютно без значение.
— Тогава защо се морим да живеем?
— Уместно запитване — кимам. — Само че доста закъсняло. Сума самоубийци вече са дали отговора.
— И вие ли вървите натам? — вдига тя тъмните си вежди.
— Не. Не мисля. Самоубийците са дейни хора — вземат решение, изпълняват го. А аз трудно вземам решения и още по-трудно ги изпълнявам. Почвам да се питам: какъв смисъл? А вземеш ли да се питаш какъв смисъл, всичко пропада, защото смисъл няма.