— Само че тия двамата са били участници в мача, а не зяпачи.
— И какво, като са били участници? Мачът е свършил.
— Този мач не е свършил.
— За тях е свършил — настоява Илиев.
Той забавя съвсем и превключва на втора, понеже пред нас едва се тътри някакъв потънал в кал камион.
— А нима вие не се дразните от някои неща? — запитвам.
— Разбира се, че се дразня, но в технически смисъл. Не емоционално.
— Само техническата страна ви вълнува…
— Защо трябва да ме вълнува другата?
В момента пълзим едва-едва и това дава възможност на Владо да ме погледне и да запита:
— Помните ли, когато тия дядки се скараха за ония злоупотреби?
— Е, и?
— И когато веднаж насмалко не се счепкаха по ония стопански въпроси и по вечната тема: чия е вината?
— Е, и?
— Тия неща ги дразнят. И не само тях. А мене ме успокояват.
— А! Вие сте привърженик на тезата: колкото по-зле, толкова по-добре!
— Съвсем не! Как можахте да го кажете! Успокоява ме тъкмо фактът, че въпреки всички безобразия продължаваме да се движим напред.
— Само че ние почти не се движим — забелязвам. — Защо не я задминете тая костенурка?
— Нямам видимост. Нали знаете, че така стават катастрофите…
И мисълта му наново се връща към другото:
— Точно там е работата, че въпреки невежите, некадърниците, а понякога и липсата на опит целта ще бъде постигната. Защото системата е силна. Системата е нещо много важно, Павлов. Така че не, виждам защо при всеки гаф трябва да викаме пожарната.
— Вие по-добре знаете — промърморвам. — Аз не съм по системите. Но щом е толкова силна, защо търпи негодното? Силният организъм изхвърля негодното.
— И нашият организъм го изхвърля при първа възможност. Но това е именно въпрос на възможности. Помните ли какво повтаряше оная вечер Димов: защо, вика, на Запад да има образцова организация, а у нас да няма…
— Мисля, че дъртакът беше прав.
— Мислите, но не знаете. А аз зная, че не беше прав. И въпросът не е само в това, че тяхната организация е една, а нашата — друга. Въпросът опира до по-дълбоки неща, Павлов! Ако искате, чак до гените.
— Е, чак пък до гените!
— Ами вижте бе, Павлов: ония народи са се учили на организирано производство още преди осем века, още от периода на средновековния град. Еснафи, гилдии, манифактура, да не говорим за по-късното въвеждане на машините и за капиталистическата индустрия. Ами че въпросите на колективните процеси и на организацията са им влезли в кръвта бе! Станали са унаследен опит, ако щете, биологическа наследственост. Докато нашенският байно, селяк или занаятчия, през същото това време е работил сам или най-много с по някой чирак, а потомството на тоя байно едва преди няколко десетилетия за първи път е видяло фабрична машина и ние вече искаме по всички показатели да бъде равно на оня потомствен пролетарий и дори нещо повече — на оня потомствен организатор и ръководител на производството.
— Боя се, че изпадате в биологизъм — произнасям не без известна строгост.
Илиев не отговаря, понеже тъкмо в този момент е издебнал подходящата възможност да надуе малко мотора и да префучи край костенурката. Пред костенурката обаче се тътри друга костенурка, също такава окаляна и ленива, така че ще има още да пълзим.
Операцията, изглежда, е накарала инженера да забрави темата, но аз му я напомням:
— И колко века ще са нужни според вас, за да настигнем ония, потомствените?
— Не ме разбрахте — възразява търпеливо Илиев. — Съвсем не се касае за векове. Процесите днес протичат много бързо.
— Те протичат бързо не само за нас, а и за тях — позволявам си да напомня. — Което значи, че дистанцията се запазва.
— Точно така — кима инженерът. — Дистанцията без друго се запазва, ако системите са еднакви. Обаче те не са еднакви. Затова ви казвам, че системата е нещо много важно. Системата ни спасява, Павлов, там е работата!
Когато опонентът се хване за една дума, най-добре е да прекратите дискусията, понеже той до края ще ви тика под носа все тая дума. Така че минавам на другото.
— Интересно за к’во ли се е завряла Лиза при братовчедка си.
— Още не е известно дали е там — напомня педантично Илиев. — А в случай че е там, вие по-добре би трябвало да знаете защо е там.
— Значи и вие смятате като ония старци, че съм я прогонил?
— Съвсем не. Но имате възможност да бъдете по-дълго с нея, а следователно и да научавате повече неща.
„Имате възможност“. Един вид — имате привилегията. Голямото щастие.
— Не ревнувате ли, че тя живее при мене? — решавам да го почерпя с един шоков въпрос.
Той само леко се усмихва, сякаш въпросът повече го забавлява, отколкото дразни: