— Как ще съм ги купил! Изпратиха ми ги току-що от завода.
— Как ти ги изпратиха?
— Със самолет, разбира се.
Малкият, естествено, не е вчерашен, обаче тази игра на въпроси и отговори му харесва и ние продължаваме известно време легендата за чудодейния самолет, с изясняването на такива подробности като „а как извика самолета“ и „как пристигна толкова бързо“.
Оживлението откъм нашия край на масата, уви, рязко контрастира с хладната атмосфера в другия край. Ония двамата почти не говорят, а ако говорят, това са фрази без значение от рода па „да вземем ли още по една торта?“ и „не, не, благодаря!“
— Май че трябва да потегляме — избъбря по едно време Илиев.
Съвсем колебливо предложение, с което всички бързаме да се съгласим, включително и Петьо, който копнее да отнесе час по-скоро придобивките си вкъщи.
— Нещо сте се опуйчили… — позволявам си да забележа, когато малко по-късно вече летим с москвича по обратния път.
— Вие понякога употребявате едни изрази, които съвсем не вървят за културен човек — отвръща кисело Владо.
— Прощавайте, исках просто да кажа, че нещо май не е в ред.
— Ами и на вас ако ви сервират едно дете…
— Значи детето е нейно… — подхвърлям.
И понеже не получавам отговор, продължавам:
— Стар проблем. Помня, че още навремето го използвах за първия си сценарий.
— Сценарият е едно, животът — друго — произнася с меланхолия инженерът.
— Мислех, че тия предразсъдъци отдавна не са на мода — казвам сякаш на себе си.
Той не отговаря. Значи — сбогом, скорошно избавление!
— Но вие, надявам се, не сте си въобразявали, че ще бъдете първият й мъж?
— Естествено — отвръща неохотно инженерът, като пуска дългите фарове, тъй като вече сме излезли на шосето.
— А какво повече е детето освен последица на една минала връзка? Тая жена не е знаела предварително, че ще ви срещне, та да се пази за вас.
Илиев рязко сменя дългите с къси, тъй като насреща се е задала някаква кола. Сетне, изчакал разминаването, отново пуска дългите и едва тогава казва:
— Вижте, Павлов, не ми дръжте лекция като на някакъв еснаф. Аз не съм еснаф и нямам предразсъдъци. И още сега ще ви кажа, че това дете с нищо няма да измени решението ми…
Слава богу!
— … Но това не пречи сюрпризът да бъде неприятен. Не че мразя децата, обаче ценя спокойствието си. Такава ми е работата — цифри, анализи, изчисления, — имам нужда от спокойствие. А хлапето или ще чупи, каквото му падне, или ще задава въпроси. Я си спомнете само в сладкарницата колко въпроса ви зададе.
— Не съм ги броил. Но нали някога ще имате и ваше дете?
— Моето ще го възпитавам от първия ден. Детето трябва да се възпитава от първия ден. На втория е вече късно…
— Все пак това е шик от ваша страна, че държите на думата си — решавам да го поизчеткам.
— Шик ли? Тая жена просто ми е влязла в кожа-та, какъв шик… И въпросът е за мене решен. А обещания не сме си давали.
Той млъква. Аз също съм загубил желание да бъбря. Любовта винаги респектира, дори когато е сведена до сексуално удобство. Дори когато е глупава. Като моята първа любов.
Навън е съвсем тъмно. Разораните стърнища и осланените пасбища са вече само една неясна мрачина. Една неясна мрачина, прорязана на две от светлата лента на шосето, по което лети москвичът. Но долу под таблото в краката ти не се въргаля чанта долари. Вместо долари има още едни крака. Тези на Илиев.
Първата любов. И първото страдание. Ти тъкмо бе завършил университета, а тя тъкмо бе завършила гимназия. Видя я в началото на лятото на някакъв рожден ден, съвсем случайно, защото съдбоносните неща стават винаги случайно, макар зад тази случайност да стои законът за вероятностите. Рожденият ден бе всъщност вечер, шумна и дива, като повечето подобни сборища, а тя бе седнала далеч от масата с бутилките и от хола с танцуващите идиотчета и ти дори се учуди, че такова красиво момиче може да седи съвсем само, без никой да се закачи за него, и накара домакина да те представи, за да излезе всичко по-сериозно, а не като някаква паешка история и хубавицата се усмихна едва-едва, но все пак влезе в разговор и ти се напрягаше да изцедиш някоя по-интересна тема от мозъка си, но не можеше нищо да изцедиш, понеже беше съвсем гипсиран от стеснение, не защото беше чак толкова стеснителен, а защото видът на това неземно същество ти бе подействувал като удар с манивела по темето.
Едно неземно същество, що се отнася до финото леко удължено лице и синьозелените очи с дълги меланхолични мигли, но иначе съвсем земно с тия източени и някак похотливи бедра, които се открояваха през лятната рокля, и със седефената кожа на деколтето, разкриващо ти увлекателното начало на един може би не твърде едър, но страшно съблазнителен бюст.