Джейсън тръгна бързо към стъклените врати, отвори ги с рамо и хвърли поглед назад към рецепцията. Мъжът посягаше към телефона.
— Да се махаме! — изкрещя на Мари. — Намери някакво такси!
Хванаха такси на Рю Лекурб, малко по-нататък от хотела. Борн влезе в ролята на неопитен американски турист, като пусна в действие разваления си френски, както бе постъпил в Банк Валоа. Той обясни на шофьора, че със своята belle amie63 искат да излязат от Париж за ден-два, някъде, където да са сами. Ако шофьорът може да им предложи места, те ще изберат едно от тях.
Шофьорът им помогна.
— До Ле Молино Биланкур има малка странноприемница, наречена „Мезон Кадрийаж“ — каза. — Друго, което би ви допаднало, е в Иври сюр Сен. Много тихо местенце, мосю. А може би „Оберж дю Коан“ в Монруж; намира се между първите две и е много скрито.
— Първото — направи избора Джейсън. — Първо за него се сетихте. На колко път е оттук?
— Не повече от петнайсетина-двайсет минути, мосю.
— Добре. — Борн се обърна към Мари и й каза тихо: — Смени си прическата.
— Какво?
— Смени си прическата. Вдигни си косата или я хвани отзад, няма значение, просто я промени. Дръпни се от огледалото. По-бързо.
Малко след това дългата червеникава коса на Мари бе опъната жестоко назад, встрани от лицето и врата й, и прихваната с помощта на няколко фиби в стегнат кок. Джейсън я погледна.
— Изтрий си червилото. Съвсем.
Тя извади салфетка и го изтри.
— Така добре ли е?
— Да. Имаш ли молив за очи?
— Естествено.
— Надебели си малко веждите, съвсем малко. Удължи ги с половин сантиметър и ги извий леко надолу.
Тя отново изпълни инструкциите му.
— Сега как е? — попита.
— По-добре — рече той, докато я разглеждаше. Промените бяха незначителни, но ефектът — внушителен. От елегантна и привлекателна жена Мари се бе превърнала в доста вулгарно същество. Или поне на пръв поглед нямаше нищо общо със снимката от вестника, а това бе най-важното.
— Като стигнем до Виланкур — прошепна той, — излез бързо от колата и се обърни с гръб. Шофьорът не трябва да те вижда.
— Не е ли малко късно?
— Прави каквото ти казвам.
Слушай ме. Аз съм хамелеон на име Каин и мога да те науча на много работи, на които не ми се иска да те уча, но сега се налага. Мога да променям цвета си и да се нагаждам към околната среда във всяка джунгла. Мога да се ориентирам по посока на вятъра само като го помириша. Мога да намирам пътя си в естествените джунгли и в тези, сътворени от човешки ръце. Алфа, Браво, Чарли, Делта… Делта е вместо Чарли, вместо Каин. Аз съм Каин. Аз съм смърт. И трябва да ти кажа кой съм и да те загубя.
— Какво има, скъпи?
— Какво?
— Гледаш, без да дишаш. Добре ли си?
— Нищо ми няма — отвърна и погледна настрана, като си пое въздух. — Премислям какво ще правим. Когато пристигнем, трябва вече да съм наясно.
Пристигнаха в ханчето. Отдясно имаше ограден паркинг. Пред входната врата излязоха няколко закъснели посетители. Борн се наведе през седалката.
— Оставете ни на паркинга, ако обичате — разпореди се, без да даде обяснение за необичайното си желание.
— Да, мосю — кимна шофьорът и вдигна рамене — предпазлива двойка, говореха движенията му.
Дъждът беше понамалял и преминал в ситни наподобяващи мъгла капчици. Таксито си замина. Борн и Мари изчакаха да се скрие от погледите им в сенките на дърветата до ханчето. Джейсън остави куфарчето на мократа земя.
— Почакай тук.
— Къде отиваш?
— Да повикам такси по телефона.
Второто такси ги откара в западна посока към Монруж. Този шофьор въобще не се заинтригува от двойката с мокри лица, които явно бяха от провинцията и сигурно търсеха евтин подслон. Ако вестникът със снимката на жената от Френска Канада, замесена в убийство и кражба в Цюрих, изобщо му попаднеше, за нищо на света не би свързал особата от първата страница с тази, която седеше на задната седалка.
„Оберж дю Коан“ не отговаряше на името си. Не беше уютна старомодна странноприемница в усамотен ъгъл на провинцията. Напротив, беше голяма безлична двуетажна постройка на около километър от главното шосе. Ако не друго, то поне имаше общата за всички мотели черта да развалят гледката около големите градове по цял свят. Гарантираше по финансови причини анонимност на гостите. Не бе трудно да си представи човек колко резервации се правеха седмично при тези условия.