— Говорете по-ясно, мосю.
— Нека приемем, че съм говорител на група хора — американци, французи, англичани, холандци — които се занимават с един убиец, отнел живота на много политически и военни лидери във всяка от тези държави.
— Убил? Военни и политици… — Жанин отвори широко уста, пепелта от цигарата й падна и се посипа по изпънатата й ръка. — Какво значи това? За какво ми говорите? Нищо подобно не съм чувала.
— Мога само да ви се извиня — каза Борн искрено и със съчувствие. — Трябваше да се свържат с вас преди няколко седмици. Грешката се пише на сметката на човека преди мен. Съжалявам. Предполагам, че е шок за вас.
— Така е, мосю — прошепна продавачката, тялото й стоеше изопнато. — Говорите неща, които изобщо не разбирам.
— Но сега аз разбирам — прекъсна я Джейсън. — Нито дума от ваша страна за никого. Сега е ясно.
— На мен не ми е ясно.
— Ние се занимаваме с Карлос, наемния убиец, терорист, известен като Карлос.
— Карлос? — напълно шокирана, Долбер изтърва цигарата.
— Той е един от най редовните ви купувачи, всички улики сочат натам. Стеснихме кръга на предположенията до осем човека. В някой от следващите дни капанът ще се затвори и в момента правим необходимите приготовления.
— Приготовления?…
— Винаги съществува известна опасност за заложниците и ние много добре го съзнаваме. Ние първи ще стреляме, но ще се постараем да сведем огъня до минимум. Основният проблем е самият Карлос. Той се е заклел да не се остави да го заловят жив; обикаля улиците, зареден с експлозиви с мощността на петстотинкилограмова бомба. Но можем да се справим с това. Снайперистите ни ще бъдат разположени по местата си предварително; един точен изстрел в главата и всичко ще свърши.
Борн внезапно погледна часовника си.
— Отнех достатъчно от времето ви. Трябва да се връщате в магазина, а аз на поста си. Помнете, ако ме видите отвън, не ме познавате. Ако вляза в „Ле Класик“, дръжте се с мен като с всеки друг богат клиент. Освен ако не забележите посетител, който прилича на нашия човек; тогава побързайте да ми кажете… Още веднъж. Съжалявам за всичко това. Просто несъгласуване на връзките, това е всичко. Случва се.
— Un coup de feu?67…
Джейсън кимна, обърна се обратно и тръгна бързо по алеята към улицата. После се изви и погледна Жанин Доблер. Тя стоеше безжизнена до стената; за нея елегантният свят на висшата мода беше съвсем насилствено изваден от орбитата си.
Филип д’Анжу. Името не му говореше нищо, но Борн беше безсилен. Продължаваше да си го повтаря тихо, опитвайки се да извика в съзнанието си образ… тъй както лицето на сивокосия телефонист предизвикваше видения от мрак и светлинни проблясъци. Филип д’Анжу. Нищо. Абсолютно нищо. И все пак нещо караше стомаха му да се свива на топка, вдървяваше мускулите му и цялото му тяло се превръщаше в твърда плоскост, издялана… от мрака.
Той седна до един прозорец близо до вратата в кафене на Рю Расин, готов да скочи и излезе веднага, щом види фигурата на Клод Ореал да пристига при входа на странната сграда от другата страна на улицата. Стаята на Ореал бе на четвъртия етаж в апартамента, споделян с още двама млади мъже, до който се стигаше единствено по вътрешна вита стълба. Борн беше сигурен, че щом се появи, Клод Ореал няма да върви бавно и спокойно.
Защото една беззъба бабичка от местните му бе предала да си „размърда задника“ до Рю Расин и да спре писъците и звуците от чупене на мебели, разнасящи се от квартирата му. И му бе дала срок от десет минути, преди да повика жандармите.
Клод се появи за осем. Кльощавото му тяло, пакетирано в костюм на Пиер Карден, се вееше на вятъра, направо препускаше по тротоара от изхода на метрото през две пресечки насам. Той избягваше сблъсъците с другите минувачи с ловкостта на бивш балетист на „Руския балет“. Тънкият му врат се източваше от жилетката без ръкави, дългата му черна коса се развяваше подобно на грива успоредно на паважа. Стигна до входа, сграбчи парапета, затича се нагоре по стълбите и се скри в сянката на фоайето.
Джейсън излезе бързо от кафенето и прекоси улицата. Влезе и се заизкачва по старата стълба с напукани стъпала. Още от площадката на третия етаж се чуваше думкането по вратата на четвъртия.
— Ouvrez. Ouvrez! Vite, nom de Dieu!…68
Ореал спря, тишината вътре явно го изплаши повече от всичко.
Борн изкачи останалите стъпала, докато пред погледа му между парапета и стълбището се показа Ореал. Чиновникът бе притиснал крехкото си тяло до вратата, ръцете му с разперени пръсти стискаха касата от двете страни. Бе притиснал ухо до дървената плоскост, а лицето му пламтеше. Джейсън извика с гърлен бюрократичен френски.