— Споделям го с вас, мадмоазел. Не е редно, но го правя.
— Имам огромно желание да продължим разговора. И един от нас да е при вас. Но това не е възможно и аз знам, че вие го осъзнавате. Моля ви, опитайте се да бъдете твърд. Страшно важно е да не заподозрат някаква връзка между вас и нашия приятел. Това може да ви струва живота.
— Чувствам се все едно вече съм го загубил.
— C’est ridicule! — каза рязко Мари, а интонацията й съвсем преднамерено прозвуча като плесница в лицето на стария воин. — Vous etes soldat! Arrétez!69
— Ah, une institutrice parle a l’élève en retard. Vous avez raison.70
— On dit que vous etes un geant. Je le crois.71 — По линията се възцари мълчание. Мари задържа дишането си и пое въздух, когато Вилие проговори.
— Нашият общ приятел е голям късметлия. Вие сте забележителна жена.
— Ни най-малко. Аз просто искам приятелят ми да се върне при мен. Не виждам нищо забележително в това.
— Може и да е така. И аз също бих желал да бъда ваш приятел. Вие напомнихте на един стар човек кой е и какъв е. Или кой и какъв е бил някога и какъв трябва да бъде. Благодаря ви за втори път.
— Няма защо… приятелю. — Мари затвори развълнувана и разтревожена едновременно. Не беше убедена, че Вилие ще може да посрещне спокойно следващите двайсет и четири часа. И ако не успееше, Карлос щеше да разбере колко надълбоко е засегнат апаратът му. Щеше да нареди на съучастниците си в „Ле Класик“ да изчезнат от Париж и сам да избяга. Или да устрои на Сент Оноре кървава баня със същия резултат.
Което и от двете да се случеше, нямаше да има нито отговори, нито адрес в Ню Йорк, нито дешифриране на посланието, а нямаше да открият и този, който го беше изпратил. Човекът, когото тя обичаше, щеше да се върне в лабиринта си. И да я напусне.
28.
Борн я видя на ъгъла. Тя вървеше под светлината на уличните лампи по посока на хотела, в който живееше. Моник Бриел, момичето номер едно на Жаклин Лавие, бе по-груба и мускулеста версия на Жанин Долбер; той си спомни, че я е виждал в магазина. В държанието й имаше увереност; походката й бе на самоуверена жена, съзнаваща добре професионализма си. Съвсем невъзмутима. Джейсън разбираше защо тъкмо тя е номер едно на Лавие. Сблъсъкът между него и нея щеше да бъде кратък, съобщението шокиращо, а заплахата специфична. Беше време за втората шокова вълна. Той остана на мястото си и изчака Моник да мине по тротоара. Токчетата й чаткаха по паважа с маршов ритъм. Улицата не беше многолюдна, но не беше и съвсем пуста; в тази й част имаше може би пет-шест души. Първо трябваше да я изолира, а след това да я отведе далеч от любопитни уши, за да пита за нещата които никой куриер не би рискувал да изрече пред друг освен пред онзи, за когото са предназначени. Тръгна след нея едва когато тя беше на десетина метра от входа на хотела си; забави крачка и се изравни с нея.
— Свържете ме веднага с Лавие — изрече на френски, гледайки право пред себе си.
— Моля? Какво казахте? Кой сте вие, мосю?
— Продължавайте без да спирате и подминете входа.
— Ви знаете къде живея!
— Малко са нещата, които не знаем.
— Ами ако направо вляза? Има портиер…
— Не забравяйте Лавие — прекъсна я Борн. — Ще си загубите работата и няма да си намерите друга на Сент Оноре. А и боя се, това ще е последната ви грижа.
— Кой сте вие?
— Не съм ваш неприятел. — Джейсън я погледна. — И се постарайте да не ме правите такъв.
— А, това сте вие. Американеца! Жанин… Клод Ореал!
— Карлос — довърши Борн.
— Карлос! Какви са тези глупости? Целия следобед вчера само Карлос! И някакви номера. Всеки си има номер, за който дори не е чувал! Всички говорят за клопки и хора с автомати! Това е лудост!
— Случва се. Продължавайте да вървите. Моля ви! Казвам ви го за ваше добро.
Тя продължи с по-малко уверена походка, стойката й омекна като на марионетка с разхлабени конци.
— Жаклин ни каза, че всичко това са глупости и вие искате да съсипете „Ле Класик“. И че някоя от другите къщи ви е платила, за да го направите!
— А вие какво очаквахте да каже?
— Вие сте платен провокатор! Тя ни каза истината!
— А не ви ли каза също така да не говорите много? И да не казвате никому нито дума за случилото се?
— Естествено!
— И най-вече — продължи Джейсън, все едно че не я беше чул, — да не се обаждате в полицията, което би било най-логичното при подобни обстоятелства. Ако се вгледаме по-внимателно, ще забележим, че е единствената логична постъпка.
— Да, естествено…
— Никак не е естествено — възпротиви се Борн. — Вижте какво, аз съм само един куриер и може би не съм по-висшестоящ от вас. Не съм тук, за да ви убеждавам, а за да ви предам съобщение. Долбер просто я изпитвахме. Подадохме й фалшива информация.