Но тук бе Париж. И всичко, започнато в Цюрих, се бе задвижило.
Намери Карлос. Хвани Карлос. Каин вместо Чарли и Делта вместо Каин.
Грешно! По дяволите, грешно!
Намери „Тредстоун“! Разгадай посланието! Намери човека.
29.
Джейсън остана в другия ъгъл на задната седалка, докато таксито завиваше в пресечката на Вилие на Парк Монсо. Огледа колите край тротоара; нямаше нито сив ситроен, нито номер с буквите НИР.
Но там беше Вилие. Старият воин стоеше самотен на тротоара, четири къщи по-встрани от дома си.
Двама мъже в кола четири къщи по-встрани.
Сега Вилие седеше точно на мястото на колата; това бе сигнал.
— Arrétez, s’il vous plaît77 — каза Борн на шофьора. — Le vieil homme. Je demande а lui.78 — Смъкна стъклото и се наведе през него. — Monsieur?
— Говорете на английски — отвърна Вилие, запътвайки се към таксито, с вид на стар човек, повикан от случаен минувач.
— Какво става? — попита Джейсън.
— Не можах да ги задържа.
— Тях ли?
— Жена ми излезе с онази Лавие. Бях обаче непреклонен. Казах й да очаква да й се обадя в „Джордж Пети“. И че е въпрос от изключителна важност, по който ще ми е необходимо мнението й.
— Тя какво каза?
— Че не е сигурна дали ще в „Джордж Пети“. И че приятелката й искала да види някакъв свещеник в Ноли-сюр-Сен, в църквата на Светото причастие. Каза, че се чувствала задължена да я придружи дотам.
— Вие възпротивихте ли се?
— Енергично. И за пръв път в съвместния ни живот тя потвърди собствените ми мисли. Каза: „Ако така силно желаете да ме проверявате, Андре, защо не звъннете в енорията? Сигурна съм, че някой ще ме познае и ще ме извика на телефона.“ — Не можах да разбера дали не ме изпитва.
Борн се опита да помисли.
— Вероятно. Там все някой ще я види, тя ще се погрижи за това. Но да я извикат на телефона е съвсем друго. Кога тръгнаха?
— Преди по-малко от пет минути. Онези двамата в ситроена ги последваха.
— С вашата кола ли заминаха?
— Не, жена ми повика такси.
— Тръгвам за там — каза Джейсън.
— Помислих си, че ще го направите — каза Вилие. — Взех адреса на църквата.
Борн пусна петдесетфранкова банкнота на предната седалка. Шофьорът я грабна.
— Страшно важно е да стигна до Ноли-сюр-Сен колкото е възможно по-бързо — каза Джейсън, — в катедралата „Светото причастие“. Знаете ли я къде е?
— Ама, разбира се, мосю. Това е най-красивата катедрала в околността.
— Побързайте и ще получите още петдесет франка.
— Ако трябва, ще полетим на крилата на благословените ангели, мосю!
Хвръкнаха, и то така, че летателният им план създаде опасност за почти цялото улично движение по пътя им.
— Ето ги и кулите на „Светото причастие“, мосю — заяви победоносно шофьорът след двайсет минути, като посочи заострените каменни кули през предното стъкло. — Още минута-две, ако идиотите, които трябва да бъдат вдигнати принудително от улицата, ни позволят…
— Намалете малко — прекъсна го Борн. Вниманието му беше привлечено не от забележителните кули, а от една кола през няколко други пред тях. Таксито зави и той я видя, докато също завиваше — беше сивият ситроен с двама мъже на предната седалка.
— Ей сега се връщам. Ако светне зелено, подкарай бавно, аз ще скоча в движение.
Борн излезе, приведе се и се затича между колите, докато видя номера на колата. НИР 768. Сега обаче цифрите нямаха никакво значение. Шофьорът на таксито си беше изработил парите.
Светофарът светна зелено и колоната от коли се проточи като огромно насекомо, събиращо отделните си части. Таксито потегли; Джейсън отвори вратата и се качи.
— Вършите ми добра работа — каза на шофьора.
— Не знам каква точно работа ви върша.
— Любовна интрига. Трябва да заловя прелюбодейката на местопрестъплението.
— В катедралата ли, мосю? Светът се движи прекалено бързо.
— Не в колона от коли — каза Борн. Стигнаха до последното кръстовище преди катедралата „Светото причастие“. Ситроенът взе завоя. Между него и другото такси имаше само една кола. Пътниците в таксито не се виждаха. Нещо обезпокои Джейсън. Двамата мъже следяха въпросната кола прекалено открито, прекалено явно. Сякаш хората на Карлос държаха някой в таксито непременно да разбере, че са тук.
Разбира се! Мадам Вилие беше в таксито. С Жаклин Лавие. И двамата мъже в ситроена искаха жената на Вилие да знае, че те я следват.
— Ето го „Светото причастие“ — рече шофьорът и навлезе в улицата, където катедралата се издигаше с едва доловимо средновековно величие сред добре поддържана морава, насечена от каменни пътеки и поставени тук-там статуи. — Какво да правя, мосю?