Джейсън се пльосна по корем, претърколи се наляво и излезе извън редицата между две коли, паркирани редом. Омекоти падането си с длани. Цялата маневра премина в пълна тишина. Пропълзя край задните колела на колата отдясно, работейки чевръсто с ръце и крака и тихо като паяк, тъчащ мрежата си, се насочи към тесния проход между колите. Сега се намираше зад човека. Запълзя напред към редицата коли, вдигна се на колене, доближи лицето си на сантиметри от полирания метал и надникна иззад стоповете. Набитият мъж стоеше изправен пред него като на длан. Изглеждаше озадачен, защото бавно започна да се приближава към реното. Бе отново снишил тялото си и се опитваше да гледа през стъклото. Това, което видя, го изплаши още повече; вътре нямаше никой, абсолютно никой. Мъжът пое дълбоко въздух, готов да хукне. Бяха го измамили; знаеше го и нямаше намерение да стои и да чака, за да разбере какво ще стане — а това подсказваше още нещо на Борн. Този човек знаеше кой е шофьорът на реното, бяха му обяснили и опасността. Мъжът се втурна към рампата на изхода.
Сега. Джейсън скочи и се затича право напред покрай колите, за да настигне тичащия. Хвърли се върху него и го повали върху циментовия под. Хвана здраво дебелия врат и удари огромния череп в настилката. Пръстите на лявата му ръка се забиха в орбитите на очите му.
— Имаш точно пет секунди, за да ми кажеш кой е отвън — изрече на френски и си спомни гърчещото се лице на друг французин в един асансьор в Цюрих. Тогава навън имаше хора, хора, които искаха да го убият, там на Банхофщрасе. — Казвай! Веднага!
— Един мъж, само един мъж!
Борн стисна врата по-силно и заби пръстите си още по-дълбоко.
— Къде?
— В една кола — изхърка мъжът. — От другата страна на улицата. О, боже, ще ме удушиш! Ще ме ослепиш!
— Още не съм. Ще го усетиш, когато наистина започна. Каква кола?
— Чуждестранна. Не знам. Май е италианска. Или американска. Не знам. Моля те! Очите ми!
— Цвят?
— Тъмна! Зелена или синя, много тъмна. О, боже!
— Ти си човек на Карлос, нали?
— Кой?
Джейсън отново засили хватката.
— Много добре ме чу! Ти си изпратен от Карлос!
— Не познавам никакъв Карлос. Обаждаме се на един човек, оставил ни е телефон. Това е всичко, което правим.
— Сега обадихте ли се? — Мъжът не отговори. Борн вкопа пръстите си по-дълбоко. — Казвай!
— Да. Трябваше да се обадя.
— Кога?
— Преди няколко минути. От телефона до втората помпа. Боже, не виждам.
— Нищо ти няма. Ставай! — Джейсън отслаби хватката и го изправи на крака. — Влизай в колата. Бързо! — Бутна мъжа към редицата от коли, където бе и реното. Онзи се обърна, протестирайки безпомощно. — Нали ме чу. Побързай! — изкрещя Джейсън.
— Само исках да припечеля няколко франка.
— Сега ще покараш известно време, за да си ги изработиш. — Борн го побутна към реното.
След минути малката черна кола потегли по рампата към изхода в посока на стъклената будка с пазач и касиер. Джейсън седеше на задната седалка, а пистолетът му беше опрян в изподраскания врат на мъжа. На изхода протегна през прозореца банкнота и подпечатания си с днешна дата билет, пазачът ги взе.
— Карай! — нареди Борн. — И прави точно каквото ти казах!
Мъжът натисна газта и реното изскочи навън. На улицата направи обратен завой и внезапно закова пред тъмнозеления американски шевролет. Зад тях се отвори, чуха се стъпки — тичаха.
— Jules! Qu’est que c’est que ça? Vous conduisez?80
В отворения прозорец се появи фигура.
Борн вдигна пистолета и го насочи в лицето на мъжа.
— Отстъпи две крачки назад — каза на френски. — Само две. И не мърдай повече. — Потупа главата на мъжа на име Жул. — Излез. Бавно.
— Само трябваше да те проследим! — опита се да протестира Жул, докато слизаше. — Да те следим и да докладваме къде си!
— Ще направите нещо повече — каза Борн и излезе от реното, като взе и картата на Париж със себе си. — Ще ме закарате. Донякъде. Влизайте във вашата кола! И двамата!
На пет километра извън Париж, по пътя за Шеврьоз, двамата мъже трябваше да слязат. Бяха на тъмна, слабо осветена магистрала с три платна. За последните три километра не бяха минали покрай нито един магазин, сграда, къща или телефон.
— Кой е номерът, на който трябваше да се обадите? — попита заплашително Джейсън. — И не ме лъжете, защото ще стане още по-лошо.
Жул му го даде. Борн кимна и се качи зад волана на шевролета.
Старецът с износено палто приседна, сгърчен на две, в сянката на празната телефонна кабина. Малкият ресторант беше затворен, но присъствието му тук се дължеше на приятел от доброто старо време. Той продължи да се взира в апарата на стената, чудейки се кога ли ще звънне. Беше просто въпрос на време и когато позвънеше, той от своя страна също щеше да се обади и добрите стари времена да се върнат завинаги. Щеше да е единственият човек в Париж, удостоен с честта да е лична свръзка на Карлос. Останалите старци щяха да узнаят и да го обградят с уважение.