Или с цената на собствения му живот. Тази мисъл доста често му минаваше през ума миналата нощ.
Хубаво е брат ти да е на руля. Семейната лодка трябва винаги да се управлява от човек на семейството; очите му са по-зорки. Даже да е брат, който се изразява гладко като образован човек за разлика от собствения ти грубиянски речник. Лудост! Година в университета, и брат му си науми да основе компания с една-единствена лодка, която сигурно бе виждала някога и по-добри времена. Лудост! И каква работа свършиха книжките му миналата нощ? Когато и неговата компания за малко не потъна.
Затвори очи и потопи ръце във водата, която се плискаше до палубата. Морската сол бе добро лекарство за раните от въжетата. Раните, които получи, докато се опитваше да оправи такелажа, отказващ изобщо да си стои на мястото по време на бурята.
— Погледни! Ей там!
Беше брат му. Дрямката, види се, изчезна от зорките очи на члена на семейството.
— Какво е това? — извика в отговор.
— Дай натам! Във водата има човек. Държи се за нещо. Отломка, някаква дъска.
Шкиперът пое кормилото и насочи лодката надясно от тялото, като спря мотора, за да не предизвиква вълнение. По всичко личеше, че и най-слабото полюшване би свалило мъжа от дъската, за която се бе вкопчил — ръцете му бяха съвсем побелели и стискаха краищата й като клещи, но останалата част от тялото му бе напълно безжизнена — като на удавник, отдавна напуснал този свят.
— Направете примка от въжетата! — извика шкиперът на брат си и на другия от екипажа. — Омотайте ги около краката му. Сега по-леко! Притегляйте към кръста. Теглете леко.
— Ръцете му не пускат дъската.
— Наведи се и я измъкни! Може да е хватката на смъртта.
— Не, жив е… но едва диша. Устните му се движат, но не излиза нито звук. Очите му също, но се съмнявам, че ни вижда.
— Ръцете му са свободни.
— Повдигни го! Хвани го за ръцете и го обърни по гръб. По-леко!
— Богородице! Виж му главата! — извика морякът. — Сцепена е!
— Може да я е разбил в някоя дъска по време на бурята — каза братът.
— Не — възрази шкиперът. — Раната е с гладки краища, като изрязана. От куршум е. Някой е стрелял по него.
— Не може да си сигурен.
— И то на повече от едно място — добави шкиперът, докато оглеждаше тялото. — Ще отидем до Ил дю Пор Ноар. Най-близкият остров е. Там на брега има доктор.
— Англичанинът?!
— По-добре, отколкото нищо. Нали все пак работи.
— Когато може — каза братът на шкипера. — Като го пусне шишето. Има по-голям успех с животните на пациентите си, отколкото със самите тях.
— Няма значение. Докато пристигнем, това тук ще е труп. Ако има късмет да оживее, ще му представя сметката за бензина и изтървания улов. Вземи аптечката. Ще му превържем главата. Ако това изобщо може да му помогне.
— Погледни! — извика мъжът. — Виж му очите!
— Какво има? — попита братът.
— Само преди секунда бяха като стоманени въжета. Сега са сини!
— Слънцето е по-ярко — каза шкиперът и повдигна рамене. — Или си прави шеги с твоите очи. Няма значение, в гроба няма значение.
Накъсаните звуци от свирките на рибарските лодки се сливаха с непрекъснатите крясъци на гларусите и заедно образуваха многогласния вечерен шум на крайбрежието. Беше късен следобед, слънцето — огнена топка на запад, въздухът — неподвижен и доста влажен и горещ. Над кея към пристанището водеше павирана улица с бели къщи, разделени една от друга от висока буйна трева. Тя растеше от сухата земя и от пясъка. От някогашните веранди бяха останали закърпени огради и напукана мазилка върху набързо струпани камари. Къщите бяха виждали и по-добри времена, да речем, преди няколко десетилетия, когато обитателите им бяха допуснали грешката да повярват, че и Ил дю Пор Ноар би могъл да стане средиземноморски курорт. Но той така и не бе станал.
Всички къщи имаха пътеки към улицата, но пътеката на последната в редицата бе видимо утъпкана повече от останалите. Тази къща принадлежеше на англичанин, пристигнал преди осем години в Пор Ноар поради обстоятелства, които никой не разбираше и от които никой не се интересуваше. Ако пациент посетеше le médecin в удачен ден, шевовете на раните не бяха толкова лоши. Но ако вонята на вино или уиски бе прекалено осезаема, болният нямаше късмет.
Ainsi soit-il.1 По-добре той, отколкото изобщо без лекар.
Но не и днес; днес никой не мина по пътеката. Беше неделя, а и всички знаеха, че всяка събота вечер докторът се напива до смърт в селото, завършвайки вечерта с първата свободна проститутка. Разбира се, всички знаеха също така, че за последните няколко съботи докторът беше променил маниерите си; не го бяха виждали в селото. Но промяната не бе чак толкова голяма. Бутилките със скоч му се доставяха редовно. Той просто си седеше вкъщи и това продължаваше от деня, в който рибарската лодка от Ла Сиота му докара непознатия мъж — по-скоро труп, отколкото човек.